„Хала“ от Нейтън Хил (изд. „Хермес“, 2018 г.;
превод: ) неизбежно ще бъде сравнявана с „Поправките“ на Джонатан Франзен,
„Щиглецът“ на Дона Тарт, „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис или пък
„Невероятните приключения на Кавалиър и Клей“ от Майкъл Шейбон.
Тези сравнения обаче са само
рамката, от която ви предстои да излезете, докато се разхождате по думите на този
мащабен и разнообразен роман.
Защото тонът на Хил е много
по-топъл от този на Франзен, лишен е от студения поглед отгоре в „Поправките“;
много по-мащабен от „Непорочните самоубийства“ на Юдженидис и много по-близък
до съвремието ни от „Невероятните приключение на Кавалиър и Клей“ на Шейбон. „Хала“ е сякаш диаметрално разположена на
всеки един от гореизброените. Съдържаща ги и превръщаща се в тяхно бъдеще,
далечно, вперено в тях. Като огледало.
Без да следва някаква достоверна
хронологическа последователност, Нейтън Хил реди пъстра мозайка от действителни
събития и завои в световната история.
От пълната тъмнина на
десетилетието на милениум поколението – децата, дарени със свободата да не протестират –
до пагубния скок през прозореца на 60-те години – американският писател
проследява сливането на всяка една от силите, движещи човешката цивилизация.
Тук ще намерите както бруталната, но спасителна алиенация да компютърните игри,
така и митологични препратки, архистрахове и вярвания.
През цялото време двата свята на
Хил се гледат – две огледала на един образ – едното
забързано, а другото
забавящо действията.
Историята на света в „Хала“ се
завърта около Самюъл – университетския
преподавател и писател, страдащ от синдрома на страха от белия лист, който е
принуден да тръгне по стъпките на своята майка, която го е изоставила преди
толкова много години, че тяхната роднинска връзка изглежда по-скоро илюзорна,
приказна измислица с нещастен край.
Но белегът помни болката. И така
пристрастеният към компютърни игри Самюъл започва райд из света на собственото
си семейство.
Ниво първо, играч приготви се. Да
дойде Халата.
„Хала“ е умна книга, премерена, но дискретно сочеща с пръст плезещите се рани. Преплитаща събитията и протестите от 60-те години в Америка и привидната застиналост на съвремието. Неолибералното общество, разпадащия се институт на семейството, ескейпизмът във виртуалната прегръдка – това са темите, които пулсират в сравнително равномерните и ритмични глави на романа.
Плюс прави липсата на остър
сакразъм, а по-скоро добронамерената усмивка, притеснения поглед към политиката
на цяла една страна, на цял един свят. В книгата бунтът се видоизменя, но раната
остава. Нещо не е наред и Хил не се страхува да щрихира това настръхване пред
окото на бурята.
Въпреки хепи ендинг-а,
Коментари
Публикуване на коментар