„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл

„Написано в сянка“ от Дейвид Мичъл (изд. „Прозорец“, 2018; превод: Петя Петкова) е първият роман на автора на „Облакът Атлас“.

И макар сякаш винаги да личи, когато нещо се случва за пръв път, Мичъл умело е успял да прикрие плахостта на перото си.

„Написано в сянка“ разкрива девет истории, девет симфонии на живота, които привидно нямат нищо общо помежду си. Въпреки това нишката на Арианда повежда от читателя от Окинава през Петербург, Токио, Хонконг, Манхатън, Монголия, Ирландия, Лондон, за да го върне отново там, откъдето е започнал. В една неочаквана десета глава. Девет души се превръщат в приемниците на една обща, десета история.

Добро, зло, Запад, Изток, старост и младост – Мичъл е успял да създаде един добре нюансиран текст, бягащ от стандартната структура на романа; хипертекст, в който всяка следа е всъщност нова заблуда.

Трудно ще си изберете разказ, в който бихте искали да отседнете задълго. Между уредничката в Ермитажа Марго, терориста Квазар, англичанина адвокат в Хонконг Нийл, младия любител на джаза, радио водещия в Манхатън, квантовата физичка в Ирландия, възрастната собственичка на чайна в Китай, музиканта в Лондон и онова създание в Монголия читателят се чувства безтелесен, разтворен в каньон от чужди спомени.

 „Спомените са като писане в сянка.“

Имената на героите нямат значение, важен се оказва техният вътрешен монолог. А всеки от гласовете в книгата има свой специфичен тембър.

Може би най-приятна и уютна за читателя е историята на Сатору – момчето сирак, което работи в музикален магазин в Токио, докато не среща любовта. В нея обаче (дали заради джаза препратките, дали заради леката меланхолия, която лъха от текста, асоциациите с творчеството на Мураками са неизбежни.

Мичъл пише уверено, космополитно. Сякаш сам е преживял всяка дума, всяка запетайка или удивителна. Разчупвайки западната рамка и залагайки зад всяко изречение глобална тема, младежко притеснение или призив.

Единственият издайнически момент, който може би загатва неопитността на Мичъл в момента на създаване на „Написано в сянка“, е лекият магически реализъм и дори SiFi-елемент в последните две части. Все пак, приемам, че това е нужната спойка между тези наглед свободни гласове.

Кои сме ние? Кой или какво прави живота да се случи? Наистина ли сме отговорни или дори приковани към личността и тялото, които изглежда, че обитаваме? Ако не, кой или какво създава живота ни?

„Написано в сянка“ е виртуозно упражнение, в което Мичъл успява да създаде една наджанрова симфония, вълнуваща  изповед на света, който се оказва създаден не от хора, а от истории.