По страниците на „Отивам
си е възвратен глагол“ от Тайе
Селаси („Жанет 45“, 2018; превод: Бистра Андреева) човек първо се препъва,
после пропада, завлечен от водовъртежа ѝ.
Бащата си отива. Тръгва си първо само от дома, после и от
света. Между първото и второто тръгване сякаш няма нищо друго освен болка и
измислени светове. Накрая кръгът се затваря.
За няколко часа за читателя няма да съществува нищо друго
освен съдбата на семейство Сае – толкова тривиално нередна история, толкова
често негласно повтаряща се. И въпреки това магнетична, неочаквана и
необичайна.
Куеку, Фола, Олу, Сейди, Кехинде, Тауйо са семейство. Но всички търсят нещо
по-добро. Всеки един от тях – разрастващ се като самостоятелен тумор в сърцето
на един тесен дом, постепенно обвиващ се в мълчание.
Куеку е от Гана, а Фола от Нигерия. Тяхната любов е подобна
на спасението, което хиляди ганайци търсят в Нигерия до началото на 80-те. Започнала
неочаквано, прекъсната поради нетърпение.
Куеку е хирург, Фола се отказва от всичко, за да се грижи за
децата си.
Олу следва стъпките на баща си, Кехинде и Тауйо са красивите
странни близнаци, Сейди е Малката, която пренарежда с раждането си света.
Тауйо е непокорната, умната, странната, Кехинде –
чувствителният художник. Те и тяхната „тъмна тайна“ ми бяха най-любопитни, но
общото е едно.
Всички изпитват една и съща тъга. Когато Куеку си тръгва
първия път. И когато избира смъртта си.
„Отивам си е възвратен
глагол“ започва с
усет към детайла, пулсирайки в свой собствен ритъм, но може би твърде
фрагментарно. Разкъсано.
Докато спирането на дъха не вдъхва живот на историята.
Някъде там след 80-та страница се усещаш впримчен, неделим от
текста. Селаси успява да създаде колкото фикционални, толкова и пълнокръвни,
живи герои. Всеки един от тях е толкова реален, колкото са реални собствените
му любов и отчаяние*.
Многопластов, звучащ на няколко болезнени гласа, дебютният
роман на Селаси е красив. Селаси пише със сърцето на поет и душата на емпат.
Едно семейство, „едно „семейство в безтегловност“ в борба отново да се сглоби“
няма да ви покани на масата си, но ще ви направи част от сложния си,
противоречив микросвят, в който има много загуба, но има и смисъл.
„Не може просто вечно
да губиш и да приемаш загубата, защото тогава какъв е смисълът?“
В който добрите намерения често водят до пренареждане на
историята и до мъка.
Те бяха жени мечтателки.
Много опасни жени.
Които гледаха на света през големите си змачтани очи и
го виждаха не такъв, какъвто беше, „брутален и безсмислен“ и прочие, а по-лошо –
какъвто би могъл да бъде или да стане тепърва.
Тоест, ненаситни жени.
Не-угодими жени.
Които от всичко най-много искаха това, което не можеше
да имат. Не това, което те не можеха да имат – за такива жени няма такива неща,
- а това, което изобщо нямаше как да имаш. И най-лошото: които го поглеждаха и
го виждаха такъв, какъвто би могъл да стане. По красив, отколкото той сам
вярва, че е възможно да е.“
В който емигрантството е равнозначно на малка смърт и на
чувство за непринадлежност. Но и за ново начало.
В който смъртта не се интересува от нищо. Но освен нея има
и много живот.
„Отивам си е възвратен
глагол“ е образователен. От него научаваш много за вярванията и историята на Нигерия и Гана. Но най-вече той те прави съпричастен към съдбата на едно семейство. Причинява ти физическа болка от това безкрайно
реене, от това търсене в безтегловност.
Роман за всеки ден. Преди да е станало късно.
*по Пол Елюар
Коментари
Публикуване на коментар