Да напишеш
биография на личност, живяла векове преди теб, честно означава да надскочиш
измислицата, да предвидиш всяка перспектива.
„Леонардо да Винчи” на Уолтър Айзъксън (изд. „СофтПрес”, 2018 г.) е
впечатляващо издание, което не се изчерпва само с анализ на епохата и
контекста, в който е творил един от най-ярките гений, които човечеството някога
е познавало, но и прави дисекция именно на изкуството, което превръща името
„Леонардо да Винчи” в безсмъртно – неговото творчество и научните му
изследвания.
Опирайки се на
дневниците на самия Леонардо и стотици документи, вкл. текстовете на първия
биограф на Леонардо – Вазари, Айзъксън го позиционира в центъра на един свят на
открития и светлосенки.
Биографът
проследява детайлно както живота на художника – съдбата му на извънбрачно дете
на нотариус, който до късен етап на живота си няма официални наследници, и
любимец на благородниците, но и творческото му развитие. Защото при Леонардо
създаденото има свой динамичен път и всеки момент е неизменно свързан както с
отминалите, така и с настоящите събития.
В сфуматото на портрета
на един обожествяван свръхчовек Айзъксън се опитва да покаже човека и да убеди
читателя, че макар наистина впечатляващ
и почти недостижим, умът на италианеца следва своя собствена, но не и
неразбираема логика. И че всъщност амбицията, волята, търпението и любознателността
превръщат привидно извънземните постижения в игра, в дар от невидими богове.
„ (…) Геният на
Леонардо е чисто човешки, изграден от собствената му воля и амбиция. Той не
идва от дара на висш ум с мисловна мощ каквато ние, смъртните, не можем да си
представим, както при Нютон и Айнщайн. Леонардо няма почти никакво образование,
едва е можел да чете латински и да дели многоцифрени числа. Неговият гений е
лесно разбираем, даже можем да се учим от него…”
Мазките на
четката, наклонът им, скиците под боите, материалите, които използва Леонардо,
техниките и промените в подхода на рисуване, любовта към изследването и
простото наблюдение на нещата – тези малки, но важни детайли, така
разграничаващи ренесансовия гений от всички други негови съвременници, бе най-силната
част от биографията.
В „Леонардо да
Винчи” са разгледани обстойно почти всички открити и по-известни творби на
Леонардо. Айзъксън коментира от техниката през евентуалното съавторство до
привидните „грешки”, които реално придават динамичност и триизмерност на
картините на художника – като например недовършения портрет на музиканта.
Леонардо е
оставил по-голямата част от картините си недовършени, включително и знаменития
стенопис, който е рисуван в конкуренция с младия Микеланджело, но дори при
изоставените проекти личи майсторството и дълбоките му познания както за
човешката анатомия, така и за взаимовръзката между човешките емоции и физическите
им проявления.
„Ето още една тайна на
уникалната способност на Леонардо да рисува толкова изразителни лица: той е
може би единственият художник в историята, който собственоръчно прави дисекция
на човешко лице, а после и на кон, за да види дали мускулите, които движат
човешките устни, са същите, които повдигат ноздрите на коня.”
„Стремежът на Леонардо винаги да свързва
движенията на тялото с терзанията на
душата личи и в друга велика картина, която вероятно започнал по същото време –
„Свети Йороним в пустинята”. Незавършената творба изобразява свети Йороним – учен от IV век, който превежда Библията на
латински, докато живее като отшелник в пустинята.”
Опонирайки на своите източници, със силни аргументи и доводи Айзъксън коментира различни митове и теории около творчеството му – от това дали „Джокондата” и „Мона Лиза” са една и съща картина, до тоталното опровергаване на идеята, че Леонардо е планирал да използва откритите чертежи на военни машини за създаването на реални такива.
„Друга неяснота в тази
история е, че названието „Мона Лиза“, съкращение от „мадона (госпожа) Лиза“,
което е широко прието въз основа на разказа на Вазари, не е единственото, с
което е известна картината. Наричат я още „Джокондата“ (на френски, La Joconde).
С това название тя, или нейно копие, фигурира в описа на имуществото на Салаи
през 1525 г., което, изглежда, потвърждава теорията, че „Мона Лиза“ и
„Джокондата“ са една и съща картина. Би било много уместна игра на думи с
фамилното ѝ име, която би се харесала на Леонардо: думата означава „весела“,
„шеговита“. Но някои твърдят, че може би има две различни картини, като се
позовават на факта, че около 1580 г. Ломацо споменава „портрет на Ла Джоконда и
Мона Лиза“, сякаш са независими произведения. Различни теоретици вадят
всевъзможни доводи в старанието си да разберат коя може да е шеговитата дама,
ако не Мона Лиза. Най-вероятно обаче Ломацо греши или в някой ранен препис на
неговия текст „или“ е заменено с „и“.”
„През 2011 г. едно наскоро преоткрито платно на Леонардо смая света на
изкуството. На всеки десет години се появяват около дузина картини с повече или
по-малко основателни претенции да бъдат признати за неизвестни до момента
оригинални творби на Да Винчи, но само в два случая в по-ново време тези
твърдения са приети от мнозинството специалисти: „Мадона Беноа“ от Ермитажа –
картина с маслени бои, представена през 1909 г., и рисунката с креда „Красивата
принцеса“, чиято автентичност Кемп и други заявяват век по-късно. Допълнението
към списъка на Леонардовите оригинали от 2011 г. е картина, обявена като
Salvator Mundi („Спасителят на света“), която изобразява Исус, вдигнал дясната
си ръка за благословия и с кристално кълбо в лявата (фиг. 83, стр. 316).
Мотивът със Спасителя, който държи Изгубени и намерени картини 259 кълбо с
кръст отгоре, известно като globus cruciger, става много разпространен в
началото XVI век, особено сред северноевропейските художници. Версията на
Леонардо се отличава с някои типични за него черти – лицето на Христос,
едновременно вдъхващо спокойствие и безпокойство, загадъчният, насочен към
наблюдателя поглед, тайнствената усмивка, дългите къдрици и мекото сфумато.
Преди автентичността на картината да бъде призната, разполагахме с известни исторически
доказателства за съществуването на подобна творба. В описа на имуществото на
Салаи фигурира картина „Христос в образа на Бог Отец“. Това произведение е
каталогизирано в колекциите на английския крал Чарлз I, който е обезглавен през
1649 г., а също и на Чарлз II, който възстановява монархията през 1660 г.
Историческите следи на Леонардовата версия се губят, след като картината
преминава от Чарлз II в ръцете на Бъкингамския херцог, чийто син я продава през
1763 г. Но историческите сведения за нея са налице…”
Леонардо, този „Ветрувиански
човек” на Ренесанса, оживява между страниците на биографията на Айзъксън. И
вероятно трудно бихте намерили по-сърдечен (в сравнение с Микеланджело
например) и вдъхновяващ гений.
„Някои хора са гении на конкретната сцена – като Моцарт в
музиката или Ойлер в математиката. Но Леонардовата гениалност обхваща множество
дисциплини и това му дава дълбоко разбиране за закономерностите и
взаимовръзките в природата. Любопитството го подтиква да стане един от шепата
хора в историята, които се опитват да научат всичко, което има да се знае, за
всичко, което може да бъде опознато.”
Коментари
Публикуване на коментар