Часът е
точно толкова, колкото трябва да бъде. Точно
толкова, че да е правилното време.
 |
| Личен архив |
„Часовете” от Майкъл Кънингам (изд. Intense; превод: Иглика Василева) излезе преди седмица около рожденната дата на
Вирджиния Улф в ново издание.
Извън
корицата и преди филма, Кънингам е успял да вдъхне живот на история, която се
живее само привидно от три героини – Вирджиния Улф я пише някъде там през 1923
година в предградията на Лондон, младата Сара Браун с треперливи пръсти я чете
в малкия си апартамент (и не само) в Лос Анджелис през 1949 година, в края на XX век достолепната Клариса Вон я
живее по своя си начин. Но всъщност „Часовете”
е обобщаващо откровение, общо кратно на съдби, които често се делят една от себе си.
„Не съм луд, а угнетен, което е същото.” казва един от главните герои на Роберто Арлт в „Огнехвъргачките”.
Именно за
онези – угнетените, лудите, мечтателите и хората не на място е, дишат героините
на Кънингам. Чрез техния допир с „Мисис Далалуей” – известния роман на
Вирджиния Улф – разказът се обединява в един-единствен смисъл – в освобождаващото
действие в онези решаващи часове, редките мигове на щастие.
„Да, помисли
си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества,
напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем
книги, които обаче не променят света независимо от нашия талант, неспирни
усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се – всеки с нещо – после
заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците или
влизат да се удавят, или взимат хапчета. Повечето умират случайно, при нещастни
случаи, а още повече – голямато мнозинство, биват поглъщани от някоя
болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен
час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни
като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички
освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно
последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме
града, утрото, надяваме се на нещо повече. Един Бог знае защо го правим.”
„Часовете” обръща
вниманието към свободата по-скоро като природен модел на човешкото. В наратива ще откриете теми, които и до ден днешен се превръщат в кървящи
рани в обществото – мястото на жената в семейството и в обществото, правото на
избор на партньор и на различна от общоприетата сексуална ориентация, правото
да сложиш край на собственото си съществуване. Или тотално да го изкорениш и
видоизмениш. В рамките на един ден (всеки в конкретната година) е побрано
миналото, бъдещето и настоящето на жената – онзи гръбнак на света. А всяка дума
води до събитие.
Докато
Вирджиния се възстановява в предградията на Лондон, но бленува да избяга от
спокойствието, да се върне към лудостта и гласовете на големия град, докато
търси собствената си стойност в свят, в които ако не си достатъчно красив,
достатъчно уверен, достатъчно безпардонен, не си достатъчен, една жена чете
най-прекрасната разходка на път към цветарския магазин и се опитва да свикне с
ролята на домакиня и майка. Зад домашния
уют се крие кошмарът. Втренчването в нещата, дори в направата на една торта, е
началото на ужас. Десетилетия по-късно Клариса подготвя празненство за свой
умиращ приятел, без да подозира, че полетът му към безкрайността ще бъде
по-скоро от очакваното.
Героите на
Кънингам са пълнокръвни, живи, напълно завладяващи и обезоръжаващи. Тяхната
увереност, че в живота трябва да има и нещо друго, е спасителят и палачът.
„И все пак, не можеше
да се отърве от чувството за пропуснатите възможности. Защото на този свят нищо
не можеше да се сравнява със спомена за влюбените младини.”
 |
| Снимка: Личен архив |
Но
най-хубавото, най-утвърждаващото в тази книга е езикът ѝ. Историята се
преде със завидна лекота. Всяка една бримка тъга от живота
на героите е поднесена с изящна елегантност, която лишава действието от драма. Животът е такъв, какъвто е.
Понякога приличащ на мъртво море. Понякога – на разходка
и на букет жълти рози.
„Часовете”
са, за да „обожаваме града, утрото, да се надяваме на нещо повече. Бог знае
защо го правим.” Но го правим. И там е „доблестта – да постигнеш недостижимото, да живееш където
не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш
нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.”
Коментари
Публикуване на коментар