Случи ми се нещо много страшно. Трябваше да отида в телевизия, за да представям книга. На пръв поглед нищо съществено, стига да не ми беше първото влизане в подобна медия. Не ме беше страх какво ще кажа, годините опит в радиото щяха да си кажат думата, думите, а и отдавна не минавах за срамежлива. Проблемът беше другаде, беше много по-дълбок, навътре в моето коренче на злото, а именно в картината, която ще изникне на екрана.
Мисловно си счупих огледалото вечерта преди това. Една от причините беше, че трябва да се боря с твърде експресивното ми лице, което засилва всяка моя дума, всяко мое настроение. Другата беше, че трябваше да представя книга, поднасяща тематика, която е боляща поне 2/3 от подрастващите, 1/3 от света на възрастните и прочие.
Накратко, Амели започва да си пише с редник от американските военни отряди, ситуирани в Багдад. Като реакция на ужасите на войната, които се рисуват пред очите му, Мелвин Мапъл започва да яде. Яденето като самоцел, обаче, не се оказва лека задача и води много често до шизоидни разговори със самия себе си. Да ядеш или да не ядеш не е въпросът. Въпросът е да се разбереш ли или не. Мелвин не иска да отслабне, той не се дразни от нападките на по-слабите войници, подиграващи се на наддалите си събратя и обвиняващи ги в кражба спрямо Америка. Той търси простото разбиране, доколкото това може да бъде просто, от любимата си писателка. Двамата започват активна кореспонденция,малко по малко войникът въвежда Нотомб в американските бази, запознава я задочно със своите приятели, а тя за сметка на това успява да го убеди да изпрати своя снимка до една галерия. Писмата летят едно след друго, докато един ден Мелвин не изчезва, а Амели решава да го потърси и тук настъпва по-големият абсурд на книгата. Мелвин не се оказва точно Мелвин. А бунтът му - една самотност.
Амели е все така хаотично люлееща се между его-любовта и хуманността си. И до ден днешен не мога да разбера защо може да не я хареса човек. Казват, че била графоман. Е, ок. Но ако има човек, който поне не си представя себе си в някоя от книгите, които чете или определя за любими, то тогава с чиста съвест бих го нарекла лъжец. Хората сякаш са устроени вечно да се търсят някъде. И тук нямам предвид себеоткриват. Освен това, този й 19-ти роман за мен е именно обясняващ Амели с всичките й странности. Той не е литературен връх, но е подходящ за всякакви читатели.
,,Форма на живот'' представлява сбор от няколко форми, всяка самотна в своето съществуване. За търсещите приятно изкарване, книгата гарантира много моменти на удряне по челото и реплики ,,Как е възможно това?' 'и ,,Ха-ха-ха-ха!'''. За философите и крайно социалните животни - разказ за хиляди животи и когниции. Защото затлъстяването и графоманството са част от нашия век и от историята на почти всеки човек. Защото корицата винаги може да бъде разгледана тризначно така, както монетата има три страни. И отново защото личният опит е по-горчивият трепет (аз, например, никога няма да забравя как един мъж, с когото излизах навремето, се шегуваше, че ще ме напусне, ако напълнея). XXI век се раздира между анорексията и булемията, между скелет и свръх-плът. А аз съвсем не знам кое е по-хубавото сред тях. Затова ми е страшно да говоря по темата. А може би и защото считам дишането за по-важно.
Коментари
Публикуване на коментар