Театърът и неговият двойник, Антонен Арто

Преди няколко дни един известен наш писател ме попита какво чета в момента. Зададен точно след запознанството ни, този въпрос ми се стори учудващ и неточен. Защото по-удачно би било да ме попита ,,Какво е последното смислено нещо, което си прочела''. Противоречащо на нрава ми, преглътнах си забележката.

Да отговоря какво съм разгърнала последно би било лесно. Съвсем не съм убедена, обаче, че то би се вписало в представата за художествен роман. Още по-трудно би ми било да го опиша. И за това би бил виновен главно езикът. Както и цялостната неудовлетвореност, тежаща на човешката ми същност.         

Та, последната (с уговорката ,,смислена'') книга, която прочетох, се побира в скромните 160 страници, завита под заглавието ,,Театърът и неговият двойник'' от Антонен Арто (изд. СОНМ, 1999).

Книгата е в изчерпан тираж, но прекрасните хора, работещи в издателството, откликнаха на моите по младежки разпалени e-mail-и, за което съм им вечно задължена.

Да четеш Арто, обаче, макар и в 160 страници, е все едно да забъркаш смес от Ницше, Борхес и Льоса в едно. Пиенето на екс е примамливо, но смъртоносно въпреки чудесния превод от френски на Дора Минева.

За ,,Театърът и неговият двойник'' е невъзможно да се пише. Той трябва да се цитира. Защото именно езикът се оказва източник на невъзможността за пълното осъществяване на идеите. Животът е нещо различно от културата такава, каквато я познаваме, а изкуството съвсем не удовлетворява потребностите - мета- и физически, които не могат да функционират самостоятелно. 

За ,,Театърът и неговият двойник'' не би могло и да се пише, без да се случи дълга философска трактовка. Той е тежък предшественик на ,,Цивилизацията на зрелището'' на Марио Варгас Льоса.

От тази тежест тук искам да избягам.

Защото смятам, че всеки човек носи в себе си  корен, който се е загнездил някъде в телесното му пространство и този корен е пряко свързан с културата. Без значение дали е скрит из дебрите на наивността, жестокостта, порочността или съвестността. И защото културата с нейните жестове е нещото, което придава друг привкус на всяка човешка емоция.

„Жестокостта е апетит за живот“, пише Арто, а животът винаги е нечия смърт. Наместването ни в живота е вид жестокост, към нас и към другите, зло или добро, но винаги пълно с жестокост. Наместването е действие. От там идва противоречието на понятието, което Арто въвежда - ,,театър на жестокостта''.

Театърът е в чумната епидемия, в алхимията, в жестовете. Това са метафори, които са колкото оригинални, толкова и плашещи.

,,Театърът и неговият двойник'' (1932) е контрапункт на инертната представа за изкуството.

Защото е тежко,

 когато всичко ни тласка към сън, гледайки с неподвижен и съзнаващ поглед, да се пробудим и да се взрем в просъница, с очи, които вече не знаят за какво слушат и чийто поглед е обърнат навътре.