От известно време няколко мисли
ме душат за шията и бодат игли в сърцевината ми. Кактусът в стомаха ми се
размърдва, усещането е болезнено, но следа от цвят по него няма. Спокойствието
не е мое проклятие. Признавам си, че ако не беше адреналинът, най-вероятно щях
да съм прилична на безжизнена почва за паразитизъм.
Денят
е мъж, но женствен.Пъпли по вените ми, надниква в зениците ми, роши косите ми.
И не ми е слънчево. Искам да изтикам тази сладникавост на болката от гънките на
мозъка ми и да се ударя в скала.
В
ей такава скала – поезия. Като ,,Луд за обичане‘‘ на Петър Делчев.
Понякога
за блогърите е много лесно да напишат ,,рецензия‘‘ (по моему експресия) за
новоизлязла книга. Посещенията се натрупват, издателствата побутват рамо с едно
споделяне на FB-страницата си... Сега обаче няма да пиша за нова книга. Защото за прекрасните разкази на Петър
Делчев (,,Трънски разкази‘‘ и ,,Балканска сюита‘‘, изд. Сиела), както и за
,,Кастинг за месия‘‘ се изляха хвалебствия, но никой не обърна внимание (а май
дори и самият автор) върху тази стихосбирка, която по настоящем е почти
неоткриваема (излиза 2005).
А
пък аз... когато ходя по болките, се обръщам като дете към родител и към нея.
,,Луд
за обичане‘‘ звучи като ръмжащ мъжки глас. Съвсем не зная дали Делчев звучи
така. Имах някогашен близък, който го познава, но така и не ни запозна (мрънкам
си). В този глас има перфектната
дозировка от любов, самота, разочарование,болка, минало, бъдеще, море, хъс,
агресия и социални ескизи. Вероятно няма да се понрави на съвременното
българско поетично течение, защото няма онова меко и кратко звучене. Но е филм,
чиято лента трескаво се върти в мозъка на всеки човек при сблъсъка с делника:
Присънват
ми се хора някакви
с очи на бухали,
с усмивки пясъчни.
Знам, че само ако духна,
ще залича лицата им,
ще им изкъртя зъбите...
Не искам да го правя -
невинни са кошмарите,
че съм изпуснал края
и лудия си филм
пак гледам от началото...
Вероятно дори
,,грандоман за величие‘‘ като Делчев (някой нейде тъй го нарича) би променил
доста от съдържанието в стихосбирката. Но аз читателски бих се развикалка от
ужас при едно подобно действие. Енергията си е енергия, а преминаването й в
друга форма не би изиграла добра роля на тази близо 150 страници стихосбирка. Не ми пречат нито удивителните, нито
многоточията. Малко са българските поети с толкова мъжко, делнично и
едновременно с това идеалистично звучене (тук аналагоията ми е Борис Христов) – метафорите са оголена телена жица, а размърдването
на пластовете душевно спокойствие – неизбежно.
Уловката е, че в интернет няма да намерите най-добрите стихове. Самата стихосбирка е разделена
тематично на няколко лудости, които създават цялостен образ на един ,,луд за
обичане‘‘.
Съжалявам,
въпреки несъвършенствата на книжното тяло, аз не мога да се вживея в ролята на
критик и да направя аутопсия на стиховете. С тях съм отраснала. До голяма част
са ме формирали като личност. Нахъсвали са ме. А в дни на болка са ме и
милвали. Само мога да се надявам някой да им обърне внимание, с автора да ги поредактират и те да разцъфнат като вишнево дърво на българския книжен пазар. А и прозаично си признавам, и аз съм една ''луда за обичане''.
Коментари
Публикуване на коментар