Да върнем надеждата с ,,Големите надежди'' на Чарлз Дикенс

                Обичам класиките. Защото те полагат надежда, че и модерността ще поднесе нещо не само поръсено със смисъл.

                Класиките освен това са особено полезни, когато още не си си получил колета с книги, които си зарязал в България, докато береш душа в чужбина.

                Обичам и издателства, които пускат на пазара класика, с което за момента рискуват адски много.

              

  Последната ми мантра беше да препрочета ,,Големите надежди‘‘ на Дикенс. Преди по-малко от месец, ИК ,,Изток-Запад‘‘ ми направиха предзаминаващ подарък.

                Към самата корица на изданието, честно казано, имам редица забележки – например шрифтът съвсем се губи на фона на портрета.

                Все пак историята на 11-годишния сирак Пип хваща ръката на читателя и го повежда по пътя на израстването и сблъсъка с реалността и първите любовни разочарования.

                Пип живее с властната си сестра и нейния мил съпруг ковач - Джо Гарджери. Той е поканен да стане кавалер на Естела - арогантната осиновена дъщеря на госпожа Хевишъм. Тъй като Пип не е виждал друго хубаво момиче през живота си, любовта от пръв поглед е неизбежна, но цикълът начало-край се затваря – Пип заминава да учи за ковач. Шест години по-късно мистериозен благотворител предлага на Пип да го превърне в джентълмен. Има само едно условие: да не пита за името на своя благодетел. Пип напуска скромното си семейство, а единственото,  което го тегли във водите на  миналото, е детската му любов.

                Реализмът на Дикенс е изчистен. Изказът е гладък и ясен. Алегорията и иронията са на образцово ниво. Но това като че са термини, които следва да оставя на критиците. На мен ми трябват още 1-2 годинки стаж за това. 

                 Изданието, което ИК ,,Изток-Запад'' е добро. Няма твърде много грешки, за което поздравявам редакторите. А и е лъч надежда сред дебелите соц-издания (нищо против тях, все пак бяха основен източник на книги през ранните ми читателски години).

            Но едно е сигурно. Няма как да се сбърка с такава класика. А времето в Тюбинген за момента съвсем отговаря на настроението на ,,Големите надежди‘‘. Остава ми  надеждата, че няма да е все така.