Бездумие с ,,Лиричните клоуни'' от Ромен Гари

        Целувам ви, защото

за някои неща не мога да говоря с думи

нито с образи.

       

Дочетох ,,Лиричните клоуни‘‘ на Ромен Гари (ИК ,,Леге Артис‘‘, 2014), скрита в библиотеката, между стотици други книги. Захлупих лицето си с ръце и просто заплаках. Докоснах мокрите си страни с  длан само за да се уверя, че не преигравам, отново скрих лицето си в книгата и застинах в мълчание.

        Душата ми е развълнувано море, затворено в  буркан. Няма как да я снимам, няма как да ви я пратя и не мога да я опиша. Иска ми се да мога да ви хвана за ръка. Без умисъл. Без задни мисли. Просто да си поговоря с вас за нея без отронването на думи.

        Защо Гари и защо тази книга? Не мога да виня момента. В него няма заровени специалности. Може би е просто ядрото ми. Може би е просто теменужена сантименталност. A може би е просто Гари.

        ,,Лиричните клоуни‘‘ е книга за великата човешка чистота, която може да поеме по различни пътища, но винаги да бъде открита дори и под маските на грозотата. Това е книга за историята на човечеството, преживяло толкова разочарования и разделило се на търсещо-чакащи и на отричащи.

        Романът първоначално е написан под заглавието „Цветовете на деня” през 1952 година. Той е в основата на холивудски филм, под заглавие „Мъжът, който разбираше жените” с Хенри Фонда и Лесли Карън в ролите на „съвършената двойка”. Тази двойка са Уили и Ан. Тя – известна актриса, той – минало величие в киното и създател на шедьовъра Тя. Животът им е театърът на щастливото семейство пред медиите, докато и двамата чакат едно и също нещо – Уили оплетен в параноята на несподелената любов, Ан – мечтаеща за великата емоция. А междувременно периодът след Втората световна и дикатурата на Сталин създават кино, в което Европа се превръща в арена на ,,идеалистически цирк‘‘, а любовта е сламка спасение за давещите се в хаос и самота души.

        Когато всеки ден материализираш в ума си мечти и страхове под различна форма, рискуваш рано или късно те да изникнат обобщени в нещо неочаквано. И така се появява Жак – също така чакащ идеалния образ, презиращ до смърт несъвършенството на материализираните на идеи.

        Бурлеската на Гари е безмилостна. Разпуква те като градушката нарушава гладкостта на стъклото, и се разтича лавоподобно по сетивата ти, за да постави на изпитание всяка ценност. Животът заприличва на пиеса, в която ролите са поверени на деца. А чистотата й е непоносима за маските грозота и безчувственост, които клоуните носят. 

        Стилът на писане на автора е нещото, което изпълва въздуха с магия, с лятна меланхолия, сякаш пред експлозия. Простичките форми придобиват ново значение, а Гари невинно жонглира с всяко едно чувство, което читателят е свил на топчица в отеснялото му тяло. Чувства - като захвърлени деца.

        Преводачката на романа Зорница Китинска казва: "Внимавайте! Гари е наркотик, особено ако човек носи, дори незнайно от себе си, някоя от неговите, както ги наричам, "пукнатини". Води до пристрастяване. И няма дезинтоксикация, няма лек.‘‘ Истината е, че след прочита на ,,Лиричните клоуни‘‘ исках да напиша най-прекрасното, най-оригиналното и най-прочувственото ревю за тази книга. Състезателната ми натура и амбиция ме човъркаха. Но не мога. Не съм Гари, макар и да съм цялата напукана. А щастието от тази книга ми донесе толкова болка, че единственото, което мога да направя в момента е да си поплача. И да ви целуна.