Време за живот в ,,Една и съща нощ'' от Христо Карастоянов

,,Животът –

казал – е прекалено сериозна работа, че да го обяс-

няваме на книга... Викам просто да си го живеем,

пък каквото стане!’’

,,Не, не е време за поезия.‘‘ В дни на протяжна безнадежност не било за поезия, казват. Тротоарите крещят, а сградите са тихи пред диезите настойчивост.

Щом няма да е в стихове, нека да е проза. Но ако трябва да бъда честна, отдавна се отказах да търся добър исторически роман, посветен на българските лирични души. ,,За поезия да се говори, моля, за психологията на тези същества‘‘, крещеше душата ми. Повечето неща, до които се докоснах през последните години, обаче, приличаха или на жълта преса, или на интерпретативно съчинение – от онези, които ме караха да пиша в училище, а на мен ми бяха толкова противни (така и не разбрах защо в СУ не ми писаха висока оценка на предварителния изпит по литература при положение, че цитирах всякакви световни писатели и философи; чакайте, май заради това беше :P).

Като говорим за това, без да рискувам да ви отегчавам с ученически и никому непотребни спомени, сещам се, че темата тогава бе поемата ,,Септември‘‘ от Гео Милев. И разочарованите възгласи изпълниха залата. Пък аз бях радостна. И сега съм радостна. Защото най-после някой задъвка Гео по писателски.

       

Романът ,,Една и съща нощ‘‘ (ИК ,,Жанет 45‘‘, 2014) на Христо Карастоянов    представлява гмуркане в мътните води на периода 1923-1925 – последните години от живота на противоречивия Гео Милев. ,,Пламък‘‘ изригва, за да отрази най-бунтовните идеи на поета  и публициста  и да доведе живота на мислещия до логичния завършек на принудителната смърт.

        Карастоянов рисува с обстойни щрихи портрета на ,,главата – кървав фенер‘‘, попаднала под обаянието на Георги Шейтанов, наш изявен анархист и публицист. Всяка глава започва с дата, а образите на двамата протагонисти се сливат, смесват, полепват един за друг. Перфектен Ин и Ян в една нехармонична епоха. Гео е избухлив, импулсивен, експресивен. Шейтанов, напротив, представлява тишината и слуха. До двамата неизменно стои съпругата на поета – Мила – прекрасна, но безсилна пред желанията на времето.

Хронологически събитията са ясни. С историята, която не е така далечна, писател трудно може да спори. Но изграждането на света на стара София е задачата, с която стилът на Карастоянов очевидно не е имал проблеми. ,,Мъртвешки сломена, зелена... лежи луната‘‘ над картината на размиващата се столица. Доносите, атентатите оживяват. Идеологиите отново дишат, а прибоят на дъха е единствената истина, която предвещава идващото. 

        Трябва да призная, ужасно харесвам стила на ,,Една и съща нощ‘‘ – автентичен спрямо епохата до толкова, че ме накара да се зачудя на колко години е авторът и дали изобщо е възможно да е присъствал по силата на велика случайност на нещо от описаното в книгата. В ума ми препускаха мисли: ,,Как е решил, че е било така?‘‘, ,, Откъде е почерпил тази информация, източници?‘‘, ,,Господи, тази книга е толкова рискова!‘‘

Животът се живее така, както поезията се диша. Романът на Христо Карастоянов ,,Една и съща нощ‘‘ не е роман за поезия. Той не е разнищване на висящите думи на поета. Това е роман за душите, за търсенията и за историята. За свят, в който удря третата стража, а сивите отчаяния са вечни облаци. За живот, в който  ,,Бог говори:‘‘ сега-е-време-за-поезия. Тази на Гео Милев.