По
химически състав паяжината е сходна на коприната. Подобно на нея, тя комбинира
лекота и издръжливост, а елегантността й в повечето случаи е качество, което не
се поставя под въпрос.
Подобно на паяка, който преде капана си, човешките когниции рисуват
необятни полета фини нишки съвършеност и болка. Невъзможно е да се видят с просто
око, но целият триумф на цветове, звуци, усещания, спомени, импулси и
прочие стои и тихо чака.
Ако сте поели по пътя на читателя, търсещ бързи усещания,
по-добре стоите далеч от тази корица (браво на Райчо Станев, повече от
подходяща е).Жълтият й цвят не лъже – книгата е паяк кръстоносец, който ще ви
оплете, а после най-безсрамно ще ви изяде.
"Единствената разлика между живота в коловоз и гроба е
дълбочината."
Мур съчетава две крайности – майка, Сара Брун, болна от Алцхаймер,
и син, Ноел Брун, синестет* – за да
изгради сложен и многопластов свят, в които всяка мисъл те подхлъзва към
бездна.
Животът на вглъбения в своите емоции Ноел се променя, когато
се сприятелява с Норвал - сексист, мизантроп, циничен до вулгарност, красив и остроумнен
ерудит, който е готов да се гмурне в обятията на смъртта след довършването на
проекта на живота си ,,Алфа Бета‘‘, а именно – да преспи с нужния брой жени,
чийто имена започват с буквите от азбуката. Също синестет по своята орис,
декадентът се оказва нужната отрова, уравновесяваща плахия Брун.
Не е учудващо, че на фона на това мъжко приятелство се
появява очакваното ,,S’’,
магнетично забулено в Самира – девойка от арабски произход, практикуваща арттерапия
и която след инцидент с употреба на упойващи вещества е вкопчена в капана на
амнезията.
Тъй като лекарство за Алцхаймер няма, Ноел се заема със
задачата сам да открие подобно като загърбва смело детските си кошмари,
последвали след самоубийството на баща му – брилянтен химик и фармацевт.
Това решение логически води включването на Джей Джей –
забавник, влюбен в алтернативната медицина и експерименталните опиати – към и
без това непривичната компания.
Романът звучи толкова реалистично, че категорията
,,художествена литература‘‘ може да бъде поставена под съмнение в даден момент –
документалната фикция чрез дневници на различните герои, изрезки от
вестникарски публикации и бележките на съставителя – психиатъра Емил Ворта,
оплита напълно в капана си и читателят попада в бездната на трепетното очакване
какво следва. А усещанията и цветовете около него стават все по-осезаеми.
Признавам, че към 150-та страница романът става малко муден.
Темпото спира, сякаш дава време за успокояване на пулса, достигнал връхна точка
пред експлозия. Но тогава идва магията на химията.
Това, което ще накара и рационални, и емоционални читатели да
се влюбят в романа, е сложната връзка химия – поезия, където химията е поезия,
поезията е химия, а в едно цяло те се превръщат в любов от най-висша форма,
във вечност:
Розата
и амарантът
В
една градина редом цъфтели роза и амарант. Амарантът се обърнал към съседката
си:
-
Облажавам те за красотата и аромата ти! Нищо чудно, че си любимка на всеки.
А
розата отвърнала с тъга в гласа:
-
Ах, скъпи ми приятелю, но аз живея толкоз кратко – дори ничия жестока ръка да
не ме откъсне, цветчетата ми бързо повяхват и окапват и аз умирам. А твоите
цветове не увяхват, дори да ги отрежат, защото са безсмъртни.
Това
е налогът на величието.
Дойде
ред на меките и гъвкави думи от „Дон Кихот“, които бе прочел в леглото си в
нощта, когато стана на четиринайсет:
…
руси девойки – толкова млади, че наглед никоя не беше под четиринайсет, но и
над осемнайсет години, – всичките облечени в зелено. Косите им бяха донейде
сплетени, донейде разпуснати, но до последната тъй руси, че можеха да си
съперничат с тези на слънцето, и увенчани с гирлянди, оплетени от жасмин, рози,
амарант и орлови нокти…
Ноел
отвори очи, погледна косо към Норвал, после напред към кремавите субтитри на
филма на Бергман, които бързо се разтвориха в медно-червеникави редове от
„Пинокио“, застъпващи се като покривни плочи. Намираше се в облепената си с
тапети на бикове стая през 1973 година, облечен бе с любимата си пижама на
палячовци и слушаше гласа на майка си:
В
средата на арената се появи малкото магаренце Пинокио, празнично нагиздено от
глава до пети. Имаше нови юзди от лъскава кожа с пиринчени токи и капси, а на
ушите – две бели камелии; гривата му беше разделена на множество буклички,
хванати с алени джувки; широк пояс в златно и сребърно опасваше тумбачето му, а
в опашката му беше вплетен амарант…
Накрая,
в двойна линия като разклонена река, лъкатушеща като писец на полиграф, дойдоха
трепкащите сапфирени букви на най-обичаната от Ноел книга – „Приказки от хиляда
и една нощ“.
Спряла
тя в магазинчето за плодове и зеленчуци и купила оттам шамски ябълки, османски
дюли и омански праскови, нилски краставици, египетски лимони и султански
портокали, спряла и при аптекаря за тинктура от алепински жасмин и плод на
мирта, масло от лайка и лавсония, кървавочервена анемония и цвят от нар, шипка
и амарант…
,,Творците на памет‘‘ е невероятно съчетание на литература –
от познати класики, през поезия, до специализирана литература. Мрежата от
познания, които заливат читателя, се превръща в най-сигурното оръжие на Мур. Няма как този
експериментален роман да не ви хареса. Ще се лутате в лабиринти от собствени спомени, собствени страхове; ще се срещате с образи и звукови фантазми; ще танцувате по нишките си съзнателно, за да се опитате да го забравите по-късно. Защото мисълта за времето плаши, но и
смирява. Защото в тези 460 страници гамата от човешки емоции е колкото
многоспектърна, толкова и реалистична. И ще се окажете заплетени поне в една от
тях. А мислите са капан, от който бягство няма.
Още ревюта:
Коментари
Публикуване на коментар