Моето ,,Пътуване по посока на сянката'' (от Яна Букова)

 Колкото повече думи минават, толкова повече съмненията се множат. Вместо сигурността да ме обгърне и събере, обличат ме тежките и груби дрехи на колебанията. Усещам се пясъчна и жадна. Сякаш предвкусвайки пустинята, която ме очаква.

,,Пътуване по посока на сянката‘‘ на Яна Букова (преиздаден от ИК ,,Жанет 45‘‘, преди това ИК ,,Стигмати‘‘) е лещата, който пречупва светлината така, че погледът ми да започне да блуждае и съвсем да разфокусира света ми. При четенето ме подлъгват миражи. А след това изчезват, оставяйки единствено отпечатъците си върху мен.

Напълно искрено съветвам почитателите на книги със сюжети да не се захващат с Букова. Защото книгата е едно блуждаене. И пътуване по посока на разказването чрез разказ за самото него.

Всяка една ,,глава‘‘ в книгата започва с името на един от осемте герои (четирима мъже и четири жени). Всеки един от тях има своя биография, своя лична целувка от Съдбата, а срещата помежду им е  линията, стояща между случайността и отреденото. Времето на действието е един деветнадесети век, много по-богат на атмосфера и много по-радикално митичен в описанието си. Мястото е Балканите, но не тези Балкани, които ние познаваме от учебниците по история, а едни други, по-оДУХотворени земи, които създават усещането за магичност.

Това, което ме обърка при ,,Пъутване по посока на сянката‘‘ бе тоталната липса на сюжет и логична фабула. Има история, която не следва или не довършва до край. Като например историята за Първан Ангелов, който говореше на сън и ловеше думите си. Дълъг разказ, а в един момент спира. Именно затова предупредих в началото, че книгата не е за всеки.

Въпреки това този български роман притежава нещо, което редица наши творби не могат да постигнат – има атмосфера. Той е толкова поетичен, че грубите щрихи спират да дразнят. Метафорите са неочаквани и убиващи концентрацията. Но убиващи по един елегантен и фин начин.

“От всички пеперуди в колекцията
най-много ценя тази, която носи 
върху крилете си отпечатъци от
пръстите ми.”

        Всяка дума на Букова е стих, а всяка страница предизвикателство. Артистичен  по природа, ,,Пътуване по посока на сянката‘‘ не дразни с необичайността си. Напротив, при тази книга липсва дъхът на оригиналничене, така характерен за други безсюжетни наши творби. Мекотата на изказа придава една приобщаваща топлина, като тази, грееща пътника, скрит от бурята в някоя пещера, която му е позволила да запали огън в утробата й. Като огнище.

        От тази книга не може да извърнеш очи или да протегнеш ръка, за да се предпазиш. Като се започне с тайнствената корица (обяснението за което идва малко по-нататък в романа), през всеки разказ - приказка от 1001 нощ, до разговора със самото въображение на Аз-а, траещ безпощадно дълго и същевременно с това мъчително кратко, творбата на Букова е бич за вкараното в коловози читателско очакване. От четене читателят ожаднява, гърлото пресъхва, сякаш е изказал всичко. След последната страница единственото, което тормози, са смътните петна на отговорите. Или на липсата им.

   Едно блуждаене по пътя на скритото, на мистериозното. ,,Пътуване по посока на сянката‘‘ – това е книга за всички, които обичат самото въображение. И необятните сенки, които то носи в себе си.