Да
пиша стихове с теб
е
като да правим любов,
а
аз да ти бягам от ритъм...
(личен
архив)
Има троица,
страстите на която остават скрити от очите на лакомия читател, защото връзката
между елементите е подобна на сакрален ритуал и всеки поглед би нарушил
чистотата му. Защото всеки знак е призоваване на сили, а учестеният ритъм на
сърцето е единственият издайник на бликналата като вулкан емоция. Това е троицата
автор-текст-преводач. И вероятно подобни моменти е имал Димитър Кенаров, когато
е превеждал „Крузо в Англия“ (ИК „Стигмати“, 2006).
Споделям това си впечатление заради нескритата му симпатия
към американската поетеса: „Елизабет Бишъп е една от
най-важните фигури в американската поезия от втората половина на XX век,
застанала на моста между късния модернизъм и най-съвременните литературни
течения в Съединените щати; защото освен чисто академичната й значимост нейните
стихотворения са еталон за творчески професионализъм и интегритет: елегантни,
чувствени, нестандартно ритмични, ерудирани, разнообразни като форма и стил,
благословени с тънко чувство за хумор; защото поезията и е изключително
четивна...“ А по моему да правиш любов с текст на любим автор ражда само
красиви, но и страшни мигове (текстове?). Както и една топлина, която неминуемо
достига до посегналия към въпросните.
Post factum, тоест след прочита на стихосбирката с избрани творби, мисля, че
разбирам любовта му към нея. Защото Бишъп предлага една непозната география на
човешката същина. Една разредена мъглявина плъзва по тялото и читателят забравя
да разгръща страниците. Защото вече е отпътувал някъде далеч из книгата.
Пътуването започва, когато Бишъп е
на седем, в чакалнята на зъболекаря. И тогава светът й се завърта... с брой на „Нешънъл
Джиографик“:
"Прочетох
всичко на един дъх.
Срам ме
беше да спра.
После
погледнах корицата,
жълтите
полета, датата." (с. 87)
Наглед опростените метафори и
ежедневни случки придобиват нов отттенък. И тук се крие магията на „Крузо в
Англия“ – в изчистеността на стила и липсата на изкуствена естетика.
Прекрасна,
приказна мимикрия!
О, падащ
жупел и кънтящо ехо,
и паника, и
брониран слаб юмрук,
Невежо размахван
срещу небето! (с. 61)
Тази нощ ще бъда
гигантски охлюв и ще се превърна в спящо ухо. Защото колкото повече четеш Бишъп,
толкова повече искаш да мислиш за този дъжд, който представлява нейното
творчество и да даваш – да отдаваш внимание, да подаряваш емоция и да
съзерцаваш (споменах ли, че корицата е повече от прекрасна, както и самото
оформление, за всичко което – искрени почитания към Яна Левиева).
Тук всеки детайл
има значение, а дори сред тъжните залези закачливо намига веселие. В поезията
на американската авторка битуват животни
и карти, по които да се ориентираш;
паметник, в който да потънеш; петли, които да те будят; залив, в който да се
скриеш на рождения си ден; рибарски складове и риби на свобода; бензиностанция,
за да заредиш; канап за хвърчило, дори
ако няма хвърчило.
Тази Елиза(бет) не може да се побере в едно
ревю. И аз не мога да се скрия само в първия прочит на нейния свят. „Крузо в
Англия“ подлежи на препрочитане, защото никога не знаеш къде точно на неговата
карта си спрял. И дали е трябвало да си там:
„Липсата на
въображение ли ни кара да кръстосваме
Въображаеми
места, вместо да останем вкъщи?
Или Паскал
не е бил съвсем прав
За тихото
седене в собствената стая?
Континент,
държава, град, общество:
Изборът никога
не е голям и никога свободен.
И тук или
там...Не. Не трябваше ли да останем у дома,
Където и да
е това?“ (из „Въпроси на пътя“, стр.51)
Възкликнахте ли вече: ,,О, редно ли е да сънуваме// сънищата си
наяве?‘‘
Коментари
Публикуване на коментар