Oт онези романи, които те пренасят
във времената на огромните рокли, мрачните приказки, буклите и големите
надежди. Такъв роман е „Крадлата“ на Сара Уотърс (ИК „АлтерА“, 2014).
Такъв
– погледнат накриво, отворен с недоверие. И после оставящ ти усещането, че e изтъкан от фина чувственост. Защото често се забравяме. Докато не се
срещаме с огледалния си образ.
От двете страни на огледалото в „Крадлата“
стоят Сюзан и Мод. Сюзан – отгледано в бедните лондонски квартали в компания на
престъпници и джебчии сираче, все пак докоснато от майчина любов в лицето на
жената, грижеща се за нея – и Мод – също
сираче, живеещо в мрачната къща на странния си чичо. Пътищата на две толкова
различни момичета се пресичат, когато в историята се намеси мъж. Красив. И
користен. Сюзан влиза в ролята на
слугиня на Мод, а целта е прелъстената любов и подареното богатство. Постепенно,
обаче, палачът и жертвата се сближават и Сюзан и Мод се оказват стъпващи по
тънкото бръснарско ножче на приятелството и съчувствието.
ТИ БЕШЕ смъртта ми:теб успях да задържадокато всичко друго ми се изплъзваше.
(Паул Целуан, превод: E.A.Видински)
Доколко двама души могат да се сближат,
контактувайки един с друг, колко много струва да обичаш и да преодолееш страха
си и Дали душата казва повече от шепота на всички свои части? „Крадлата“ на
Сара Уотърс обхваща цялото това море от емоции в 680 страници.
Дъното на тази книга е жадно – в него ще
срещнете криминален момент, интимности, но и много тъга и романтизъм, де факто
всичко, което може да поискате от книга, която да ви отнесе. Малко муден е само
краят на романа, в който няма толкова действие. Сякаш Сара Уотърс е искала да
побере всички възможни тонове в този роман, но гласът му се схваща от говорене
и се плаши да те докосне. Защото ще счупи нещо, скрито много дълбоко.
Фабулата се развива логично и като
изключим горната забележка, умението на Уотърс да сменя толкова плавно маските
на „Крадлата“ е впечатляващо. Сюжетните обрати са на място, читателското
внимание остава неизгубено в небитието, а гледните точки винаги са повече от
две. Образите на героите са изградени стегнато, но достатъчно задълбочено –
като огледалото в очите на другите.
„Приличаше на мляко – прекалено бледа,
прекалено чиста, прекалено обикновена. Беше създадена, за да бъде съсипана.”
Започнах „Крадлата“ с големите надежди
на спомените от Дикенсовите романи. И се оказа, че тя е една доста симпатична
сродна душа на „Приключнията на Оливър Туист“ (може би заигравката с пиесата на
страница номер едно съвсем не е случайна, както и редица други връзки, които ще
ви изненадат).
А след края на книгата разбирам какво е
настоящето, това мъчно време: един чист къс мъчителност. И трае. Защото финалът
е тих. И трябва да го понеса.
Коментари
Публикуване на коментар