Aко мигът е краткостта, без която не
можем, то поезията на Йосип Ости в „Ябълката на Сезан“ е светлосянката, без
която животът е просто бледносмъртен.
Прекрасното издание на ИК „Панорама“ ( впечатляващ превод на Людмила Миндова) излезе на българския
книжен пазар през 2012 година и от тогава гали окото с естетически издържаната
корица, дело на Капка Кънева. Своебразният „Мислител“ ала Роден, застинал
хартиено на нея, не само предвещава отварянето на портите на ада и битието за
читателя, но и предопределя отронването на хиляди картини от един и същ пейзаж.
Тялото
на човека
падна
в пръстта. Викът му
в
небето.
(превод: Людмила
Миндова)
Изпод перото на Ости „жива е мъртвата клонка“. Любовта е
обречена на безсмъртие, когато е придружена с отсъствие, а психологическите
пространства на всяка една от частите, обхванали стоте страници в логична
примка, се забиват иглоподобно в гласа на читателя.
Спя
сам. А ти все още
придърпваш
юргана
към
себе си.
***
Не
се виждаме
и
не се чуваме. А аз
те
обичам.
***
Одисей
и
Пенелопа
съм. Скитам и
тръпна
в надежда.
Парадоксите и
афоризмите в кратките хайку-форми или скрити в гръбнака на свободния стих
пресичат линията на сърцето върху дланта на четящия. Поезията на този босненско-херцеговински
автор е едно премерено и изтънчено приемане на живота такъв, какъвто е, а
именно неизменно свързан със смъртта. Подобно на ябълка на плодоносно дръвче
човекът на Ости се ражда, развива, трепти под слънчевите лъчи на дифузната
любов и се отронва от света по един естествен начин.
За
теб казах най-напред, че си дифузна,
макар
и да не знаех сам защо го казвам.
Сега,
когато няма как да те докосна,
когато
няма как и да те видя,
когато
като светлината си навсякъде
разпръсната
край мен, сега разбирам.
Топли и чисти, думите
милват тъгата, завиват я с дрехата на взаимността. Светлосенките на танца между
миналото и бъдещето са най-приказния разказ преди сън за душата, понесла своите
дневни загуби.
СТИХОТВОРЕНИЕТО
Е КАТО ЛЮБОВТА: ИЗПЛЮТА ХРАЧКА КРЪВ,
ИЗПЛЕЗЕН
ЕЗИК НА СМЪРТТА
непрекъснато
се целуваме
като
удавници
които
един
друг
се
спасяват с изкуствено дишане
***
жива
е мъртвата
клонка,
щом на нея пее
влюбен
кос
АКО
И ЖИВОТЪТ Е УЧИЛИЩЕ, ДА ИЗБЯГАМЕ
И
ОТИДЕМ НА КИНО
все
едно е
дали
ще ни пратят в рая или в ада
при
всички случаи можем да разменим
табелите
с надпис на входа.
Поезия, която си
припомням през годините и в която винаги откривам нов смисъл. Нова картина. „Ябълката
на Сезан“ е просто мигът меланхолия и мъдрост, без които читател като мен не
може. А може би и като вас.
Коментари
Публикуване на коментар