„Нямате
нужда да виждате. Слушайте.“
Това
белканто започва съвсем тихо – приближава се до ръба на слуха и изчезва.
Започва с обезоръжаване, за да завърши с трагичното сливане на жертва с
похитител. Това белканто е „Белканто“ на Ан Патчет (ИК „Сиела“, 2015) – атлас
на умопомрачението като привличане към опасното и необяснимото, дори
раняващото. И за музиката от раните на живота.
В една неназована страна в Латинска Америка ужасът е
поканен от една целувка: „Когато светлините изгаснаха, пианистът я
целуна“. Оперната певица Роксан Кос е специален гост на тържество в дома
на вицепрезидента на страната, организирано по случай рождения ден на японския
магнат г-н Хосокава: „Роксан Кос, лирично сопрано, беше единствената причина г-н Хосокава да посети тази страна. Господин Хосокава пък бе единствената причина, поради която всички останали бяха дошли на тържеството. Не беше място, което някой просто така ще реши да посети. Причината страната домакин (бедна държава) да организира неразумно разточителното тържество за рождения ден на един чужденец, когото едва ли не подкупиха, за да присъства, беше, че този чужденец бе основателят и председателят на „Нансей“, най-голямата корпорация за електроника в Япония. “
Веднага след изпълнението
група терористи нахлува и опира пушки в черните сака на господата. Около
стотина души се оказват впримчени в капана на нерадостната съдба на заложник,
изкупващ липсата на президента, останал в дома си, за да гледа сериал. След 40
страници напрежение и една трагична
смърт, вдъхновена от нещастна любов, техният брой се ограничава до 39.
12 седмици заточение е краткото време, през което
човешкото се преплита с първичното. И за което нотите между добро и зло, реално
и илюзиорно се размиват по петолинието на разума. Скоро самите похитители,
очаровани от величието на заобикалящата ги среда и от гласа на талантливото
сопрано, се сбогуват със строгостта и суровостта си и проявяват хуманност. Похитител
и жертва се оказват на една линия – тази на мечтите в търсене на щастие; свободните
не желаят да бъдат освобождавани, а терористите вместо унищожение търсят мир.
Роксан, г-н Хосокава и неговият преводач (а реално
секретар) Глен, Беатрис и Кармен стават основни герои на романа, но на тях
пригласят и останалите заложници и похитители – всеки един, допринасащ по
своему за живота в очакване на
освобождението. И като по учебник любовта се появява на най-неподходящото място, а краят е едно
очаквано белканто.
Ан Патчет и читателят в мое лице се срещат за пръв път.
Началото на романа започва красиво, но първите 50 страници ми се сториха
ненужно разтегнати, а препратките към Сарамаговата „Слепота“ като очаквано
развитие – неизбежни. След това темпото се забързва, четенето сюблимира в
крешендо, от което е трудно да се отскочи. Социална по своята същност и
преосмисляща готовността на човека да предаде своите ценности в името на
материалното добруване, митологията на съвестта и психологически дълбаеща в
любовта като проявление на Стокхолмския синдром, тази книга се оказва изненада.
Поемайки в една посока, тя често се отклонява, създавайки нови пътеки. Героите
остават докрай човешки, дори твърде човешки, но нито един от тях не се
доближава напълно до читателя – разделен от тях чрез невидима мембрана.
Сюжетът плавно потегля към своя логичен, но тъжен край.
Езикът на Патчет е достъпен, но изискващ съсредоточаване, а героите стават
носители както на положителни, така и на отрицателни качества, без авторката
гласно да съди. Аз нямах любимци, нямах и врагове, а Патчет умело успява от
реалния случай с взимането на заложници в Перу да направи един личен разказ
(макар и разказан в трето лице).
„Белканто“ на Ан
Патчет е отекването на пулса след разходка по трагична ария, в която в една
неназована страна в Латинска Америка група терористи похищават собствената си
същност и започват опасната игра на редуване на черно-бели клавиши, която води
до пробуждане на сърдечния ритъм почти без страх, почти като...
“Безпокоим се за
смъртта, не за живота.
не се боим от смърт,
боим се от живота,
където ти и аз сме
пленници,
недосегаеми във
мъничката си самотност
с надеждата да ни
заключат в някоя основна клетка.”
(Г. Рупчев)
Коментари
Публикуване на коментар