„Красотата
е ужас. Треперим над всичко, което наричаме красиво.”
Трудно
е човек да даде собствена дефиниция на мълчанието,
тъй като само по себе си то представлява отсъствие на говор. В театъра
мълчанието придобива особено значение поради това, че там то изглежда невъзможно
и все пак остава необходим компонент от гласовата и жестовата игра на актьора. Типологията
на мълчанието позволява то да се разграничи. И може би най-красиво и
най-мъчително се оказва мълчанието на убийството – част от анатомията на онази
пиеса, която приближава земен и отвъден
живот; реалност и илюзия.
Отправна
точка в „Тайната история” (ИК „Еднорог”,
1992, преиздаване 2015) на Дона Тарт
е именно мълчанието – театралното мълчание, бъбривото мълчание, мълчанието на
отчуждението, метафизичното мълчание – или по-скоро неговата цена. Това е
първият роман на нашумялата с излизането на „Щиглецът” (ИК „Еднорог”, 2014) авторка. Само на 19 години тя
изгражда сюжет, изискващ цялото внимание на читателя и най-безцеремонно
отмерващ вдишванията му, сякаш са последни. Няма патос, няма екшън и макар
фабулата да се характеризира с криминални мотиви, тези 625 страници се оказват
концентрирани по-скоро върху психологията
на убийството („Психология е ужасна дума.”, стр. 41), без да са безмилостни сами
по себе си.
Животът
започва с края – с декларирането на главния герой Ричард Папен за участието му в убийството
на приятеля му Бъни. Декларация без
особено чувство за съжаление, лишена от безумието на отчаянито.
Историята
се развива в колежа „Хампдън”, където Ричард се оказва в затворения кръг на колежаните от курса по старогръцки на мистериозния професор
и ментор Джулиъс. Хенри, Франсис, Бъни, Камила и Чарлс са особняците на
колежа, които всеки забелязва, но никой не познава – малобройният елит, носител
на белези на друга епоха. Посрещнат първоначално студено, Ричард съумява чрез
мълчание за бедния си произход и завидни познания по старогръцки постепенно да
се превърне в част от компанията. Древните езици, философията на Платон и
изучаването на древните пиеси завъртат света на Ричард. Героите са отделени от
реалността, за тях времето е друго, вечно:
„ – А ако красотата е ужас – каза Джулиан, – тогава какво е желанието? Мислим, че имаме много желания, докато имаме едно-единствено. Кое е то?– Да живеем – отвърна Камила.– Да живеем вечно – каза Бъни, забил ръка в брадичката си.”
Невинното
на пръв поглед пресъздаване на Дионисиевите игри обаче води до болезнено
връщане към реалността. Цената на живота в илюзия и различие се оказва
мъчително мълчание за събитие, което застрашава бъдещето на шестимата младежи. Всяка
опасност за разкриване на тайната на тяхната вечер на вакхалии вади на
повърхността демоните им. Така Тарт сравнително бързо стига до изясняване на
причината за убийството на Бъни, но последвалите страници всъщност обхващат
същината на романа, а именно анатомията на убийството. Последиците се оказват
логични и макар да са очаквани, книгата в никакъв случай не губи от чара си. Пейзажът
на героите е богат и наситен, героите са плътни, носители на качества, които са
ви познати и близки, а Дона Тарт съумява убедително през мъжка призма да предаде посланието си – мълчанието се оказва основен елемент на изцелението.
Има
някаква магия в тази книга, в знаците, които Дона Тарт оставя за идващото зло. Четенето
приковава. Три дни не само четях, а живеех чрез историята на Ричард. Бях таен
заговорник, особняк, непризнаващ вината си. Защото има ли вина, ако няма
неспокойна съвест. Кримогенното поведение на колежаните се оказва не особена
жестокост в характера, а нещастно
стечение на обстоятелствата и разтваряне на един неподозиран Аз в реалността.
Изкуплението на греха идва с осъзнаването, че животът, дори и да е
несправедлив, не бива да бъде разрушаван в миг, че поправянето му не ще стане с
просто махване на ръка, а идеите – дори
и да са мъдри и утешителни – често биват изоставяни в лицето на страха.
„Тайната
история” за мен се оказа много по-близка книга от наградения с „Пулицър” „Щиглецът”.
Заради класическия ум, който крие в себе си, заради красивия си език (специални
адмирации към преводача Стефан Аврамов), заради този incendium*, който носи. Макар корицата
на предишното издание да ми допада доста повече и според мен много повече да
отговаря на разкриването на анатомията на убийството, искрено се радвам, че ИК „Еднорог”
са решили да преиздадат този роман. Еретично обожествяващо, стряскащо по своите
мащаби, това изследване на психологията на смъртта (не само физическа, а и
духовна) за мен бе кратък диалог с красотата. „страшното започва едва с
красотата.”** Защото тя се изплаща в мълчание.
*incendium – огън, пожар, жега, страст, лат;
**
любимият ми цитат от Рилке.
Други
мнения за книгата:
Коментари
Публикуване на коментар