вторник, 16 декември 2014 г.

Да живееш със "Щиглецът" на Дона Тарт

                Първата дума беше „мама“. Втората – „умря“.  С нищо друго по средата.
Не, тук не става дума за „Чужденецът“ на Албер Камю, а за нещо доста по-ново, по-актуално и доста по-...огромно. В най-буквалистичното си значение.
    
     „Щиглецът“ на Дона Тарт (ИК „Еднорог“, 2014) бе очаквано събитие. Не само в България, но и в световен мащаб. Събитие в рамките на 957 страници човешки живот.

Не по този начин стоят нещата със смъртта. Тя винаги е неочаквана. Особено неочаквана е в случая на Тиодор Декър, когото директорът хваща да пуши в района на училището. Тази запалена (?) цигара става недоразумението, довело майка и син в търговския център. Дали тази цигара е причината за последвалия терористичен акт, това вече е друг въпрос.
         И ето го събитието, след което лежиш в жестокото пространство, в което подвижният вкус на самотата е навсякъде.
         Дона Тарт започва животописа на Тио трагично, за да разведе него и читателя в черно-белите нюанси на живота – там, където хоризонтът на чудовищата живее твърде близо до земята на човешкото сърце.
         Тио е изпратен при господин Декър – при баща, който не е виждал от години. Тио живее в Лас Вегас. Тио се сблъсква с редица чудатости, сред които едно малко птиче. Един синигер, холандска картина-шедьовър от XVIII век. Ако една птичка пролет не прави, то две със сигурност променят нещата. И червенокосота птичка, която Тио засича край картината на Карел Фабрициус  променя нещата.
         Няма как да му се отрече. В тези 957 страници Тио расте. Среща се с лихвари, жени се, оказва се нещастно бракуван, Тио псува на руски, Тио пие, Тио се бие и бива бит. С две думи – Тио се променя. Оказва се, че пътеките и пресечките, които незабележимо конвоират пътя, са единственият път за вървящия, говорещия, дишащия, съществуващия.
         Стилът на Дона Тарт е елегантно помитащ. Без помпозност. Изреченията са стегнати, бягащи от излишното оригиналничене и въпреки това попадащи точно на място. Образите са убедително изградени и човек се припознава. Или пък обича, мрази.
         За жалост, поради заетостта си покрай Панаира на книгата, се наложи да преглъщам „Щиглецът“ бавно и поетапно. Което, обаче, допринесе за моето израстване заедно с Тиодор Декър. И аз живях в Лас Вегас. И се запознах с Борис, Китси, Хоуби, Анди. Просто хора, но всички, превръщащи се в елемент от пъзела един полет от картината на реалността. Мога да пиша още дълго за дълбочината на образите, за картинността или пък за логичното развитие на фабулата. Но истината е, че не искам. Има неща, които остават някъде дълбоко в теб. И е по-добре да си останат там. 
         Естетически издържан и по човешки истински, този роман е прекрасен завършек на 2014 година. Защото е също толкова израстващо въздействащ, колкото може да бъде една година. И приличен на крушение в мига на празник.

         Oще мнения:

0 коментара:

Публикуване на коментар