Да четеш Ромен
Гари е вечно да търсиш и дириш. Да се плъзгаш по лицето на непознатите, да
задържаш всяка тяхна черта в търсенето на онова, което носи изначално щастие и
споделеност.
Да четеш Ромен
Гари е и ненадейно да се окажеш извън скицата на живота си. Да се забравиш, за
да може пак да се намериш.
Заради тези
полюсни усещания, сливащи се необяснимо в една връхна точка на удоволствие от
четенето, избягвах „Обещанието на зората“ (ИК „Леге Артис“) колкото се може
по-дълго. При последната ни среща („Лиричните клоуни“, се разплаках в библиотеката
и на никого не можех да обясня какво ми има. Подобен ефект прави очакванията
големи и разочарованието от автора сякаш дебне от ъгъла. Затова и вечно се
намирах с други под ръка и си казвах, че Гари може да почака.
„Обещанието на
зората“ обаче е книга-плътност, която не прощава пропускането й. Тя е
запознанство с автор, който сам разтваря вратите на душата си и въвежда
читателя в своя интимен свят на безметежни тъги и чисти стремления. Публикуван през 1960 година, този своебразен автобиографичен роман се оказва
най-чистото обяснение в любов на Гари към света и отричането му на всичко
цинично и пошло. С убийствена ирония Гари разказва за детството си. За
трудностите, лишенията и вечното движение в търсенето на щастие. Читателят се
среща с първите му опити да открие таланта си, с трескавия труд на майка му, превърнала
се в гръбнак на света – поведение, което печели обожанието на сина и води до
отпиването на извора на вечното усещане за непълноценност на отношенията с
другите. Защото се оказва, че който е закърмен с искрената и неподправена обич,
трудно намира своето място в един охладнял и огрубял свят:
„Не знаех, че човек може до такава степен да
бъде обладан от един глас, от една шия, от едни рамене, от един длани. Искам да
кажа, тя имаше очи, в които ми беше толкова хубаво да живея, че оттогава не
знам къде да се дяна.“
Фабулата на
романа се развива плавно, а усещанията на читателя прескачат между смеха и горчилката.
Особено болезнени са спомените на Гари от престоя му в Африка, от погрома на
Франция след немския Blitzkrieg.
В тях обаче образът на майката ненатрапливо се оказва спасителния пояс, който
спасява героя от лудостта на собствения му ум.
Един вид
по-специална и по-висша любов струи от тези страниците. Макар и Гари да не
спестява срещите с обичаните от него жени – мимолетните и дълготрайни плъзвания
на погледа по онези непознати, които ги превръщат в близки на сърцето, но често
неустойчиви на изпитанията на времето и
умората, една връзка, връзката майка-син, се извисява над останлите:
„За да се изправя срещу живота, винаги ми е
била нужна утехата на една едновременно предана и уязвима женственост, донякъде
покорна и признателна, която да ми създава чувството, че давам, когато вземам,
че ме подкрепя тогава, когато се опирам на нея.“
Езикът на книгата
е тих, интимен, но и безкрайно ежедневен. Писателят споделя своите малки
моменти на възходи и падение, привлича със своята откровеност и магнетизъм, с
простотата на изложението – става близък и познат. Героят на Гари не е перфектен,
но чувствителността му плете венец от очарование, на който малко хора могат да
устоят, а финалът бе очакван и тъжен, оставящ те свит на топчица, затворен в
собственото отесняло тяло на света на миналото.
„Обещанието на
зората“ е едно откровение и обещание за по-добро, дори и след края. Безкрайно
личен, безкрайно безкомпромисен към действителността, но и изпълнен с топлота,
този роман ще ви доближи не само до Ромен Гари, но и до вас самите. А може би и
до вашите гръбнаци на света. За да не е този свят тежък.
Може би защото е и мъж, Христо Блажев от "Книголандия" е приел книгата по-лично и от мен. Неговото мнение тук:
Коментари
Публикуване на коментар