"Навътре" от Стефан Иванов

Едва ли бихте го усетили без преобръщането в стомаха при сблъсъка с нежността и уюта на една препълнена с очи сцена. Сцената на Младежки театър, на която Стефан Иванов и приятели представяха миналия декември неговата нова стихосбирка „Навътре“ (Издателство за поезия "ДА", 2014).

 Едва ли бихте го усетили без малко студ и зима навън, които да принудят дъха да се вижда, и зимен вятър, който да души стълбищата на душата ви.

Едва ли бихте го усетили, без да поискате да попътувате. Навътре.

Стихосбирката на Стефан Иванов „Навътре“ представлява поглед навън от прозореца на себе-осъзнаването по време на криза.  Чиста поезия, която диалогизира с пространствата, преплита темите и обединява общественото, социалното с интимното.

Из речника: "Поезия - примигване на смисъл, убежище за разговор или възможност за крясък. Това, което не се казва след тирето, в кавичките в скобите, преди точката, след многоточието. Казва се, без да се казва."

Стиховете тук са репортажни, в сегашното време на делничното, на повърхностното и видимото за очите. Изброяванията изграждат инфраструктурата на един многолик свят, в който всяка мрежа представлява камък, тласкащ надолу – към личното. Между пластовете на любовта и политиката, някъде близо до смъртта и живота.

Ако книгите можеха да говорят, навярно „Навътре“ първоначално би запазила мълчание, защото спомените от изчитането й са закодирани в топлата тишина, в сигурността:

„читателят знаехартията е плътнастръхва“

След това би крещяла гневно на улицата, в театъра. Събуждайки зрителите си. Защото е написана за тях.

Нещо повече, тези текстове са разходка из една съвременна София – с нейните „Разклонения“, със заключеното си небе, с вестите си от деня и стелата си.

Всеки стих носи определена емоционална мощ, която движи четящият в туморен такт. Стефан Иванов е кратък и с изчистен рисунък дописва маршрута на своите думи, написани върху листчета, сякаш за да може те да се носят по-леко по вятъра и да намерят своите притежатели.Животът може да е спасение и обида. Образите са първични, изчистени до плашещ минимализъм. Доброто и лошото се промъкват по страниците и преобръщат площадите.  Без линии, без граници:

очите се присвиватактьорите минават през стенибез линии и границисе стига до прошкатадо мъгливия брягна който чака бледа лодкапътуването е самотноне е страшнокато нажежена геометрия на страститеи загрижена ръкаот въздуха
в длантаизниквазелена ябълка

Политическите стихове идват някак насилено, някак пришити към по-мащабното, към социалното. А именно в него според мен е занитена силата на „Навътре“. И въпреки горното е учудващо, че всяко едно стихотворение в това издание представлява водовъртеж, в който фигурата на човека е непознаваема, страшна, но и мила и позната. Липсата на допълнителни краски, придържането към една гола поезия придават усещането за естественост. За достигане на същността без изкуственост, без маска. И това навътре се оказва плътно, наситено и красиво.

Едва ли бихте го усетили без пагубното преобръщане на световете. Това представяне някога завъртя нощта ми. И в главата отекваше стихотворението „Преводачката на Достоевски“. Ей така, от нищото и без да дава шанс на задачите за деня да изчистят петното мисли, което оставя.

„Навътре“ от Стефан Иванов е едно прекрасно четиво, когато дъхът се рисува сам. И стопля със самотната топлина на един смел прочит на себе си и другите там, където наглед няма оцелели. В онова пространство. Където и да е то.

Друг прочит:
http://knizhka-s-mishka.eu