„Монолози
на жасмина“ на алжирската поетеса Самира Негруш (Small Station Press, 2015, превел
Красимир Кавалджиев) е поезия, която те хваща в шепите си, когато не можеш да
заспиш. Привлича с минималистичната си корица и би трябвало да бъде от онези
монолози, в които обличаш свободата си в култура:„Може би е време да оголим Културата и да я оставим да влезе в нас по неочаквани пътища“.
Разговорът на края на нощта обаче се оказва
по-скоро едно антропологично изследване на културните измерения. Разрез в света
в пет части:
„Ала творецът, а чрез него и живото... така бих искала да мисля думата култура, да започна от този пункт и от един Камю, възвисен от съмнението и самотата на искреността, от въпросите, които не биват задавани и издигани в правила. Чрез живата материя, но никога в противовес на хилядолетните изкуства искам да разглеждам така наречената от нас култура, тази дума, която като множество други може да прозвучи на някого като изключителност, елитарност или празнословие.“
Чрез словото поетесата противопоставя и
съединява природа и човешко, полага ги в лоното на Вавилонската кула и
многоспектрално изследва събуждането на другия у и до човека –превръща в
контрапунктове Аз-пространствата и разтваря културните схващания в чашата на
Общото. Някогашните предразсъдъци и конфликти са тотално отречени, а не-любов
пространството е смачкано от хуманността. Поетично-прозаичните
късове в книгата й, които
съчетават средиземноморската,
африканската и
чувствителността на хората
от Магреба, провокират
границите на поезията, разделят съзнанието на воюващи мисли.
Стилът на Негруш във втора, трета и най-вече четвърта част силно се доближава до поетичната метрика на Рьоне Шар, а влиянието на философията на Албер Камю е силно осезаема. И точно това според мен е най-големият проблем. Защото...
Въпреки романтичната атмосфера, която тези 80
страници успяват да създадат, „Монолози на жасмина“ не успя да ме докосне
по начина, по който очаквах. Насилствено
стилизирани, хаотични ми се струваха думите, липсват размахът и поетичната сила
на Шар, а метафорите само на места закачат като с кукичка окото. Студено,
студено и пак студено самовглъбяване, от което читателят остава докрай изолиран с бледи изключения, които все пак за момент разбуждат съзнанието.
Нещо по-грабващо и по-задълбочено. „Монолози на жасмина" със сигурност дава сериозна заявка за таланта на Негруш, но недостигна до мен. Въпреки това ще потърся и други нейни неща, за да видя дали това впечатление не е прибързано.
Коментари
Публикуване на коментар