"Седем добри години" от Етгар Керет - когато авторът е пред обектива

            Трябва да призная нещо, което навярно тотално ще срине доброто мнение за мен. Честта ми обаче изисква да прегърна срама си, да поема дълбоко дъх и да го изрека:
            Аз съм интелектуален воайор.
Ето, казах го.
Навярно звучи скандално, но това е тъжната истина, а историята как достигнах до моето откритие може да бъде събрана в един много кратък сборник с разкази. Сборник за първите седем.
sedem dobri godini etgar keret    Името Етгар Керет е познато на повечето от вас заради рошавите му истории в „Изведнъж на вратата се чука”, ,,Момичето на хладилника”, „Автобусният шофьор, който искаше да бъде боги „Асамтой”, част от поредицата „Кратки разкази завинаги”. Под зелената корица на „Седем добри години” ( ИК „Жанет 45”, 2015), дело на Люба Халева, обаче са събрани не въображаемите странствания на автора, а приказките за един реален лудак на име Керет, Етгар Керет.
     
            Фейлетоните са публикувани в международния печат от раждането на сина му Лев през 2005 г. до смъртта на баща му Ефраим през 2012-а.  По своему цветна художествена документаристика, появата им на български език успя да събере пълна зала зрители, нетърпеливи да се срещнат с автора и да открият за себе си нещо много важно – че надничането през ключалката в интимния свят на този човек искрено ги забавлява и не сваля усмивката от лицето им.
Точно така, на 16.07 в Студио 5 на НДК се бяха събрали банда интелектуални воайори, включително и аз, които жадно поглъщаха всяка дума, не пропускаха мимика или жест, защото всяка глътка смях им бе безценна и доставяща болкоуспокояващо удоволствие. Въпреки социалния реализъм, бодящ измежду думите, въпреки тежестта на политическите наблюдения.
Казват, че първите седем години са най-важните. Керет пък казва, че добрите седем години са най-незабравими. „Седем добри години“ не е сборник с къси разкази. Той е сборник с къси спомени. От онези, които ревниво пазим в някой албум, стара кутийка и никога няма да изхвърлим. От онези, които искаме да споделим при срещата с любим човек. Да разкажем всичко, за да го изживеем наново. Това прави и той – разказва на своите любими читатели и непрестанно възкресява миналото.
Когато живееш между рамките на раждането и смъртта, се научаваш да обичаш и хубавите, и тъжните моменти. Просто защото ги има. Израелският писател обича. Обича съпругата си, обича сина си, обича държавата си (както признава, малко по-малко, отколкото сина си), обича баща си, обича майка си, обича религиозната си кака, обича батко си. Обича и ежедневните главоблъсканици, които му предлага действителността и които решава чрез своето упорито рошаво въображение.
Всеки един от тези разкази ще ви сблъска с частица политическа реалност, далечна на българския читател, но и ще ви научи, че най-вкусен е сандвичът с пастърма. Именно последният разказ „Пастърма” остана моят фаворит, защото изкусно успява да съчетае болката от безсилието пред големите с топлотата и усмивката на човешкото. Как да обясниш на сина си, че играта на сандвич е играта, от която може да зависи дъха му. Не само смелост, но и креативност е нужна, за да бъдеш личност в някои региони на света, която запазва морала си.
В 153 страници се побират седем години и цял един свят. Между редовете Керет е разпръснал както история, така и приказност. Три поколения се срещат, за да намерят своето място в сбърканата ни действителност, в която дебелите котки невинаги са добри герои. Трагикомичните образи на таксиджии, сервитьори, издатели, писатели, роднини, случайно срещнати спътници се превръщат в посланици на бунта на автора  на бунта срещу всяко ограничение на свободата и правото на щастие.
Езикът на Керет е въздушен. Сборникът се изчита неусетно, а хумористичният ъгъл, през който са пречупени времената, прави разочарованието от изчитането на последната страница  още по-голямо. Защото ти се ще да те понатъжи и поразсмее още малко. Да е приказка безкрай без завръщане към действителността. 
Ако следва да се търси посланието на всяка книга, то „Седем добри години” има доста простичко и понякога невъзможно такова:

– Обичам живота – инатливо се усмихна баща ми. – Ако качеството му е добро, чудесно. Ако не, пак добре. Не съм придирчив.


Да обичаш света такъв, какъвто е, за да запазиш снимката на себе си цяла. Без значение дали в нея ще успееш да съчетаеш нюансите на една, две, седем... колкото може години. Ако са добри, чудесно. Ако не, пак добре. В крайна сметка, човек не трябва да е придирчив, пък бил той и интелектуален воайор. 
***
 Признах си. И се надявам и вас да съм повела по „грешната” пътека на гледането през ключалката. В света на Етгар Керет през неговите  „Седем добри години”.



Воайор с мен на  тази среща бе Деси Желева. Нея може да прочетете тук:

Коментари