Трябва
да призная нещо, което навярно тотално ще срине доброто мнение за мен. Честта
ми обаче изисква да прегърна срама си, да поема дълбоко дъх и да го изрека:
Аз съм интелектуален воайор.
Ето, казах го.
Навярно звучи скандално,
но това е тъжната истина, а историята как достигнах до моето откритие може да
бъде събрана в един много кратък сборник с разкази. Сборник за първите седем.
Името Етгар Керет е познато на повечето от вас заради рошавите му истории в „Изведнъж на вратата се чука”, ,,Момичето на хладилника”,
„Автобусният шофьор, който искаше да бъде бог” и „Асамтой”, част
от поредицата „Кратки разкази завинаги”. Под зелената корица на „Седем добри години” ( ИК „Жанет 45”, 2015), дело на Люба
Халева, обаче са събрани не въображаемите странствания на автора, а приказките
за един реален лудак на име Керет, Етгар Керет.
Фейлетоните са публикувани в
международния печат от раждането на сина му Лев през 2005 г. до смъртта на баща
му Ефраим през 2012-а. По своему цветна художествена документаристика,
появата им на български език успя да събере пълна зала зрители, нетърпеливи да
се срещнат с автора и да открият за себе си нещо много важно – че надничането
през ключалката в интимния свят на този човек искрено ги забавлява и не сваля
усмивката от лицето им.
Точно така, на
16.07 в Студио 5 на НДК се бяха събрали банда интелектуални воайори,
включително и аз, които жадно поглъщаха всяка дума, не пропускаха мимика или
жест, защото всяка глътка смях им бе безценна и доставяща болкоуспокояващо
удоволствие. Въпреки социалния реализъм,
бодящ измежду думите, въпреки тежестта на политическите наблюдения.
Казват, че
първите седем години са най-важните. Керет пък казва, че добрите седем години
са най-незабравими. „Седем добри години“ не е
сборник с къси разкази. Той е сборник с къси спомени. От онези, които ревниво
пазим в някой албум, стара кутийка и никога няма да изхвърлим. От онези, които
искаме да споделим при срещата с любим човек. Да разкажем всичко, за да го
изживеем наново. Това прави и той – разказва на своите любими читатели и
непрестанно възкресява миналото.
Когато живееш
между рамките на раждането и смъртта, се научаваш да обичаш и хубавите, и
тъжните моменти. Просто защото ги има. Израелският писател обича. Обича
съпругата си, обича сина си, обича държавата си (както признава, малко
по-малко, отколкото сина си), обича баща си, обича майка си, обича религиозната
си кака, обича батко си. Обича и ежедневните главоблъсканици, които му предлага
действителността и които решава чрез своето упорито рошаво въображение.
Всеки един от
тези разкази ще ви сблъска с частица политическа реалност, далечна на
българския читател, но и ще ви научи, че най-вкусен е сандвичът с пастърма.
Именно последният разказ „Пастърма”
остана моят фаворит, защото изкусно успява да съчетае болката от безсилието
пред големите с топлотата и усмивката на човешкото. Как да обясниш на сина си,
че играта на сандвич е играта, от която може да зависи дъха му. Не само смелост, но и креативност е нужна, за да бъдеш личност в някои региони на света, която запазва морала си.
В 153 страници
се побират седем години и цял един свят. Между редовете Керет е разпръснал
както история, така и приказност. Три поколения се срещат, за да намерят своето
място в сбърканата ни действителност, в която дебелите котки невинаги са добри
герои. Трагикомичните образи на таксиджии, сервитьори, издатели, писатели,
роднини, случайно срещнати спътници се превръщат в посланици на бунта на
автора – на бунта срещу всяко ограничение на свободата и правото на щастие.
Езикът на
Керет е въздушен. Сборникът се изчита неусетно, а хумористичният ъгъл, през
който са пречупени времената, прави разочарованието от изчитането на последната
страница още по-голямо. Защото ти се ще
да те понатъжи и поразсмее още малко. Да е приказка безкрай без завръщане към действителността.
Ако следва да
се търси посланието на всяка книга, то „Седем добри години” има доста простичко
и понякога невъзможно такова:
– Обичам живота – инатливо се усмихна баща ми. – Ако качеството му е добро, чудесно. Ако не, пак добре. Не съм придирчив.
Да обичаш
света такъв, какъвто е, за да запазиш снимката на себе си цяла. Без значение
дали в нея ще успееш да съчетаеш нюансите на една, две, седем... колкото може
години. Ако са добри, чудесно. Ако не, пак добре. В крайна сметка, човек не
трябва да е придирчив, пък бил той и интелектуален воайор.
***
Признах си. И се надявам и вас да съм повела по „грешната” пътека на гледането през ключалката. В света на Етгар Керет през неговите „Седем добри години”.
Воайор с мен на тази среща бе Деси Желева. Нея може да прочетете тук:
Коментари
Публикуване на коментар