Когато
името на един автор се занити предимно за една негова творба, често от погледа
на читателя се изплъзват други негови
произведения, които понякога далеч надхвърлят най-популярните му произведения. За
мен такъв е случаят и с Антоан дьо Сент-Екзюпери и „Цитаделата”, например. Ето
защо когато ИК „Светлозар Минчев” издаде две негови ранни новели – „Манон, танцьорката”
и „Авиаторът”, подходих с любопитство (превод Атанас Сугарев). И не се оказах разочарована.
Макар
да личи по-ранната възраст на писателя, „Манон, танцьорката” разсъблича
деликатно образа на една проститутка. Творбата се чете на един дъх, а
атмосферата на тихо, естетически красиво отчаяние е пропито във всеки ред.
Без
да се изнася пряка реч, авторът проследява живота на една проститутка и
отношението й към мъжете. Фин по своему текст, той не е лишен от известен
наивитет и някак личи, че Екзюпери все още не е достигнал зрялата си фаза на
писане. Въпреки това изграденият вече стил е налице и е похвално умението му да
пресъздаде точно атомсферата на епохата.
Да
служиш на мъжете и междувременно да ги презираш, това е участ, която буди съжаление
не само у нежната половина на човечеството. С мъжка твърдост и стоичество
Екзюпери описва терзанията на младата жена под
формата на обръщение към нейна приятелка. По незнайни за мен причини
творбата ми напомни за „Клара” на Стефан Цвайг и „Демиан” на Хесе. Предполагам,
че причината се корени в езика.
Повествованието е в сегашно време, което бе изключително интересен избор, придаващ на творбата привкус на театралност. "Манон, танцьорката" би била добра пиеса.
Като
минус отчитам лекото прескачане от момент на момент и хаотичността на мислите
на героите. Читателят се губи в тях и после трудно се намира.
„Авиаторът“ е
разказ за преживяванията на пилота Жак Бернис и състезанието му със смъртта. Доста
по-кратка от „Манон, танцъорката”, тази новела не остави в съзнанието ми
особени следи. Може би заради познатостта на сюжета от други творби на
Екзюпери, както и на друг писател-летец – Ричард Бах. Факт е обаче, че „Авиаторът”
е предшественик на „Южна пoща” и от тази гледна точка изследването на
градацията на авторовото въображение и разгръщане е изключително интересно.
„Манон,
танцьорката”, както и „Авиаторът” са лишени от пищността на езика на младия
Казандзакис в „Змия и лилия”, но представляват фин поглед на един вече утвърден
талант към света през призмата на по-младата му версия. Атмосферата, която те
носят, си заслужава пренасянето. Защото е чиста, човешка и все пак изтънчена.
Коментари
Публикуване на коментар