„Дъщерята на палача" от Оливър Пьоч – да наследиш злото

         

 В ранна тийнейджърска възраст се бях запалила по историческите трилъри на Пол Дохърти. Години по-късно по същия начин ме увлече „Миниатюристът“ на Джеси Бъртън, сега дойде на издателска къща „Хермес“ да ме оковат в жанрова литература, която се чете на един дъх.

            „Дъщерята на палача“ от Оливър Пьоч попада в графата романи, които на пръв поглед са лесни, приятни, предимно летни четива, но които все пак имат достоверна  историческа основа.

                Шонгау е реален град в някогашна Бавария с реална история на религиозен фанатизъм – през 1589 г. в него над шейсет жени са били екзекутирани за вещерство от един от предците на Пьоч, който е бил палач. Това минало, това изхождане от корените вдъхновява автора да създаде „Дъщерята на палача“.

            Действието на романа се развива през двайсетте години на XVII век. Малко преди Просвещението въздухът е настръхнал, а промяната дебне навсякъде. Поредица от убийства на деца с изрисуван странен символ върху телата им  настройва местното население срещу знахарката на селото. Палачът Якоб Куизъл е от малкото, който не са убедени във вината на жената, помогнала в безброй раждания и критични ситуации. Наследил професията от баща си, Якоб е най-сложният образ на романа – безнадежден пияница, който обаче е достатъчно интелигентен и с богата обща култура в областта на медицината. Тук следва да се уточни, че класическият подход на Пьоч към изграждането на главния си герой не прави романа по-малко увлекателен и изненадващ, а напротив, дори допринася за удовлетворяването на читателските очаквания за добър трилър с, подчертавам, достатъчно добре премерени сцени на насилие.

            Писателят е съумял да дозира с лекарска прецизност както екшъна, мистиката и фикцията, така и рационалното, историческо достоверното и психологически издържаното. Макар че самият Якоб е твърде традиционно развит и очовечен, тази предвидимост на характера му е представена очарователно,  а загатната на заден план подмяна на нравите на епохата и постепенното излизане  на човечеството от сянката на религията и подчинението е симпатично намигване към съвремието. Дъщерята на палача Магдалена и синът на местния лекар Симон са носителите на новото, на бунта срещу ограниченията и забраните. Неписаните закони за наследяване на професията срещат отпор в тяхното нежелание да са поредна тухла в стената.

            Тъй като Пьоч оставя място за продължение, следващите романи обещават извеждане до края на тунела, където силно се надявам да има задълбочаване и в причините за случващото се. Може би ми се искаше да видя малко повече историческа фактология, без да съм луд фен на Средновековието и Просвещението като времеви скоби, но и така книгата е достатъчно увличаща.

            Комплименти и към издателството, които видно са се постарали при оформянето и издаването на българския превод.

            „Дъщерята на палача“ е жанров скок във времето. Удовлетворяващо потъване из мъглата на времена и занаяти, които са се стопили в шума на колите, фабриките и магистралите. Едно въображаемо проследяване на родословното дърво с оригинална идея, романът със сигурност ще допадне на феновете на историческите трилъри.