„Балада за Георг Хених“ от Виктро Пасков (изд. „Христо Ботев“, 1990)
е книга, която обичам да препрочитам, когато изпод дланите си виждам само
грозота – книга, далеч не толкова
противоречива, колкото създателя си, но също толкова сложна.
Камерно, в кратката история на едно семейство и
един старец Пасков побира битието на цяло поколение. В следвоенна София – София
на комуналните апартаменти, София на обеднелите довчерашни буржоа и озлобени
пролетарии, едно семейство преоткрива себе си и духовното в лицето на Георг
Хених, реална историческа личност, майстор на цигулки, достигнал до дъното на
човешката бедност и самотност, изоставен от своите. Бедна София, в която всяко
материално превъзходство те превръща във враг, било то и изразяващо се в
притежанието на бюфет, а съседът е по-склонен да насъска кучето срещу теб,
отколкото да прояви човечност.
Първоначално противоставянето на материално-духовно
изглежда опростено, впримчило структурата в коловози, които не предвещават
вълнение, но постепенно символите, които оживяват пред очите на читателя, се
оказват онези Сенки, които дълго те преследват и те карат да се връщаш към
книгата през годините, ей така, за да си припомниш какво значи бедност.
Бедност.
Социалните и личните фактори се преплитат в
рамките на тези стотина страници, за да скицират ненарушимата връзка между тях
и влиянието, което оказват върху формирането на човешката личност. Смазващият
механизъм на режима, на социалната неправда е злият демон, който се сраства с
душата на героите; който озлобява. Но на фона на всички тези взаимоотношения и
връзки, Пасков не осъжда, само констатира достигането на дъното на отчаянието
не само на съседите, но и на семейството. Майката, дълбоко унизена от собственото
си семейство, и бащата, най-накрая намерил сила да материализира волята си в
един бюфет, Рижият с неговото куче Барон, злите езици на квартала – всички те
изчезват на фона на връзка, която се създава между младия Виктор и дядо Георги Вълшебника.
Спомен, който ще остави дълбока следа у детското съзнание, макар и да бяга
далеч от животоформиращо събитие.
Тази среща е по-скоро мистично обяснение за
покълването на любовта към изкуството, на неговото въздействие върху духовно
чистите души, и сякаш избутва настрани всички останали сюжетни нишки, без да
става банална, досадна или твърде предвидима. Чрез образа на Хених Пасков
излага своите възгледи относно музиката и изкуството като цяло. Магическият
реализъм на новелата си играе с противостоенето на форма и съдържание, връзката
между твореца и творбите, между физично и метафизично. Атеистичният нихилизъм
на следвоенното поколение и смирената набожност на Хених не се взаимоотричат.
От една страна Георг Хених не е светец, а по-скоро алегория на вдъхновението,
на одухотвореността, от друга – крайният атеизъм, нахлул в сърцата на софиянци,
е това, което запазва връзката с историята и представлява логичен отклик на
едно много по-антихуманно решение – решението за война.
Всъщност, „Балада за Георг Хених“ се усеща най-силно
само пред лицето на бедността. Там, където си загубил себе си и онова „Алелуя“ при
съхраняването на късчето душа е единственото царство, в което намираш утеха и
възвръщаш достойнството си.
За времето си „Балада за Георг Хених“ е
революционна, а изпод редовете й още може да бъде прочетена онази магия, която
кара образите да оживяват, да убеждават, да променят. Тя е буца, която засяда
на гърлото при вида на прегърбен старец, просещ на улицата; буцата, която ще
предизвика радостта и танцът пред най-елементарни предмети днес, (като бюфет
например) и буцата, която усещаме често при сблъсъка с онова най-трудно
изкуство – да си човек в живота.
Коментари
Публикуване на коментар