Сънят,
с който се събудих неотдавна – ръцете ми плуват, тялото ми не се вижда. Сякаш
съм го загубила безвъзвратно. А после... а после новороден водовъртеж ме накара
да се влюбя в красотата.
„Океан
море“ от италианския писател Алесандро Барико чакаше на входа на полуотвореното
ми сърце за тази книга, за да засмуче всичките ми истерии и крясъци и да ги
изцеди през неуловимата си материя.
Морето
на Барико дебне, втренчва се в читателя, не говори, а после изведнъж се пробужда
и връща обратно всичко, което е успяло да погълне, но пречупено, удавено през бляскавата
повърхност на вълните. То е разказ без край, но само за най-смелите, готови да
се удавят в него.
Всяка
страница на тази постмодерна басня се оказва изненада, счупен буркан на
литературните правила. Най-дълбокото е винаги в океана, а Барико смело отхвърля
безопасността на плитчните на езика. Неговата поезия на търсенето намира израз
в красиви, макар и често използвани метафори, които придобиват ново, съвсем
оригинерно значение – да се гмурнеш в най-човешкото и най-първичното с вярата, че ще се справиш.
Сюжетът
е неразплетено кълбо рибарска мрежа, обвито около страноприемница
"Алмайер" – място, спряло на брега пред морето, а главните герои в в
творбата са нейни гости, безутешни пленници в търсене на загубено късче живот –
призраци, чийто живот е дневник на нещастието, на странстването измежду песъчинките
на плажа – в инобитието, защото животът извън океана не е живот. Ясно се
очертава границата между онези, които живеят
пред морето, онези, които се впускат в морето, и онези, които от морето успяват
да се завърнат, но живи. Разделен на три части („Страноприемница „Алмайер““, „Лоното
на морето“ и „Песните на завръщането“), „Океан море“ успява да събере
повествовтелните нишки след дълго плаване из съдбите на Адамс, Савини,
Бартълбум, Пласон, Ан Деверия, отец Плюш и Елизевин. Нещото, което обединява учен, който
търси точката, в която морето свършва, художник, който се пита, откъде започва,
моряк, свещеник, младо момиче, копнеещо да се излекува от непознато усещане, е
копнежът – копнежът към намирането. На себе си, на другия, на скритото в
дълбините на ума ни.
Текстът
на Барико е крехък, ронлив, изискващ
цялото внимание на читателя. Първоначално чужд и непривичен, постепенно той се
слива с ритъма на дишане, управлява пътищата на мислите и се оказва абсолютен
господар на стъпките на читателя. А пътят е само един – към следващата
страница, към следващата вълна, неподлежаща на опитомяване:
„И онова, което видяхме, ще остане в очите ни, онова, което направихме, ще остане в ръцете ни, онова, което почувствахме, ще остане в душата ни. И завинаги ние, които познахме истинските неща, завинаги ние, рожби на ужаса, завинаги ние, оцелели от лоното на морето, завинаги ние, мъдри и знаещи, завинаги – ще бъдем безутешни.“
Гмуркането
трае, докато не се достигне дъното. А в „Лоното на морето“ единственото, което човек успява да задържи е
смъртта:
„Морето танцува, но бавно.
Никакви молитви, никакъв стон,
нищо
Морето танцува, но бавно.
Ще ме гледа ли как умирам?“
Редувайки
приказните мотиви с тъмните краски, Барико захвърля читателя на отчаянието,
оставя го препил с море, мечтаещ за суша и мрежи, в който да вярва и потъващ в
гласа на мълчанието му. Болката е приливът и отливът. Идва неканена и замъглява света. Потапя го.
Последната
част на книгата лишава героите от избор – гръбнакът на сушата вече не може да
бъде дом. Няма въздух на брега за възкръсналите. Гласът на океана бучи като
прилив. И потъването в него е логичният отворен финал.
„Океан
море“ е разколебаване на съществуването. Поезия на себеунищожението и себенадмогването. Макар хаотичен, сюжетът на романа сякаш
следва една невидима нишка, чието обяснение идва една накрая; чувствеността на
думите е определяща за философията на езика на Барико, а липсата на структура –
съзнателно търсен ефект.
Да пожелаеш да го препишеш целия. Да го изживееш и да
рискуваш на сутринта морето да изхвърли трупа ти на брега. „Океан море“ е
разказ, който заслужава да бъде измълчан. Сън, в който читателят само привидно
се научава да плува. Повторният прочит е задължителен, а залогът е собственото
оцеляване.
Сънят, с който се събудих неотдавна
– ръцете ми плуват, тялото ми не се вижда. Сякаш съм го загубила безвъзвратно.
А после... а после новороден водовъртеж ме накара да се влюбя в красотата. Океан
море. Океан море.
Коментари
Публикуване на коментар