"Океан море" от Алесандро Барико - разколебаване на съществуването

Сънят, с който се събудих неотдавна – ръцете ми плуват, тялото ми не се вижда. Сякаш съм го загубила безвъзвратно. А после... а после новороден водовъртеж ме накара да се влюбя в красотата.

„Океан море“ от италианския писател Алесандро Барико чакаше на входа на полуотвореното ми сърце за тази книга, за да засмуче всичките ми истерии и крясъци и да ги изцеди през неуловимата си материя.

Морето на Барико дебне, втренчва се в читателя, не говори, а после изведнъж се пробужда и връща обратно всичко, което е успяло да погълне, но пречупено, удавено през бляскавата повърхност на вълните. То е разказ без край, но само за най-смелите, готови да се удавят в него.

Всяка страница на тази постмодерна басня се оказва изненада, счупен буркан на литературните правила. Най-дълбокото е винаги в океана, а Барико смело отхвърля безопасността на плитчните на езика. Неговата поезия на търсенето намира израз в красиви, макар и често използвани метафори, които придобиват ново, съвсем оригинерно значение – да се гмурнеш в най-човешкото и най-първичното с вярата, че ще се справиш.

Сюжетът е неразплетено кълбо рибарска мрежа, обвито около страноприемница "Алмайер" – място, спряло на брега пред морето, а главните герои в в творбата са нейни гости, безутешни пленници в търсене на загубено късче живот – призраци, чийто живот е дневник на нещастието, на странстването измежду песъчинките на плажа – в инобитието, защото животът извън океана не е живот. Ясно се очертава границата между  онези, които живеят пред морето, онези, които се впускат в морето, и онези, които от морето успяват да се завърнат, но живи. Разделен на три части („Страноприемница „Алмайер““, „Лоното на морето“ и „Песните на завръщането“), „Океан море“ успява да събере повествовтелните нишки след дълго плаване из съдбите на Адамс, Савини, Бартълбум, Пласон, Ан Деверия, отец Плюш и  Елизевин. Нещото, което обединява учен, който търси точката, в която морето свършва, художник, който се пита, откъде започва, моряк, свещеник, младо момиче, копнеещо да се излекува от непознато усещане, е копнежът – копнежът към намирането. На себе си, на другия, на скритото в дълбините на ума ни.

Текстът  на Барико е крехък, ронлив, изискващ цялото внимание на читателя. Първоначално чужд и непривичен, постепенно той се слива с ритъма на дишане, управлява пътищата на мислите и се оказва абсолютен господар на стъпките на читателя. А пътят е само един – към следващата страница, към следващата вълна, неподлежаща на опитомяване:

„И онова, което видяхме, ще остане в очите ни, онова, което направихме, ще остане в ръцете ни, онова, което почувствахме, ще остане в душата ни. И завинаги ние, които познахме истинските неща, завинаги ние, рожби на ужаса, завинаги ние, оцелели от лоното на морето, завинаги ние, мъдри и знаещи, завинаги – ще бъдем безутешни.“

Гмуркането трае, докато не се достигне дъното. А в „Лоното на морето“  единственото, което човек успява да задържи е смъртта:

„Морето танцува, но бавно.

Никакви молитви, никакъв стон, нищо

Морето танцува, но бавно.

Ще ме гледа ли как умирам?“

Редувайки приказните мотиви с тъмните краски, Барико захвърля читателя на отчаянието, оставя го препил с море, мечтаещ за суша и мрежи, в който да вярва и потъващ в гласа на мълчанието му. Болката е приливът и отливът. Идва неканена и замъглява света. Потапя го.

Последната част на книгата лишава героите от избор – гръбнакът на сушата вече не може да бъде дом. Няма въздух на брега за възкръсналите. Гласът на океана бучи като прилив. И потъването в него е логичният отворен финал.

            „Океан море“ е разколебаване на съществуването. Поезия на себеунищожението и  себенадмогването.  Макар хаотичен, сюжетът на романа сякаш следва една невидима нишка, чието обяснение идва една накрая; чувствеността на думите е определяща за философията на езика на Барико, а липсата на структура – съзнателно търсен ефект.

            Да пожелаеш да го препишеш целия. Да го изживееш и да рискуваш на сутринта морето да изхвърли трупа ти на брега. „Океан море“ е разказ, който заслужава да бъде измълчан. Сън, в който читателят само привидно се научава да плува. Повторният прочит е задължителен, а залогът е собственото оцеляване.

            Сънят, с който се събудих неотдавна – ръцете ми плуват, тялото ми не се вижда. Сякаш съм го загубила безвъзвратно. А после... а после новороден водовъртеж ме накара да се влюбя в красотата. Океан море. Океан море.