„Копнеж“
от Блага Димитрова (издателска къща „Хермес“, 2015) е сборник, събрал под
нежните си корици най-добрите стихотворения на българската поетеса и писателка.
Писани в различни етапи от творческия и житейския й път и обхващащи периода
1937–2001 година, тези стихове са хапки разговор, (не)разпукана нежност и любов
към една чиста поезия, лишена от оригиналничене, фалш и показност.
Съставител на сборника е съпругът на Блага
Димитрова – Йордан Василев, като в изданието присъстват негови бележки, разкриващи
любопитни факти около написването им.
„Копнеж“
не е само сбор от стихове, той е антология на красивото, на прекрасното у
жената, у човека. Блага Димитрова пренася читателя в едно естетически ново
пространство, което боли, но и спасява. Което е меланхолично, но и слънчево,
пречистващо:
БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ
Искаш
с теб да останем добри познати,
Как
да разбирам това?
Длани,
които до болка се стапяха сляти –
да
се здрависват едва?
Погледи,
дето до дъно се пиеха жадни –
леко
да се поздравят?
Устни,
които се пареха безпощадни -
дружески
да си мълвят?
Не,
ние не можем да бъдем добри познати.
Няма
среда в любовта.
Бяхме
най-близки… Затова отсега нататък
ще
сме най-чужди в света.
ВСИЧКО
Имаш младост и хубост.
Цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш –
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
Цялата си една усмивка.
Даже дърветата те харесват
и те прегръщат със сенките си.
Рамото ти изгрява
като новолуние.
После – като пълнолуние.
И догде се озърнеш –
нямаш младост и хубост.
Какво ти остава?
Имаш любим и нежност.
Цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки, звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
Какво ти остава?
Цялата си една тръпка.
Стъпваш по звездният свод
с тънки, звънливи токчета.
И под стъпките ти угасват
една по една звездите
като сгазени фасове.
Докато тупнеш на земята.
Нямаш любим и нежност.
Какво ти остава?
Имаш талант и воля.
Цялата си една факла.
Нощем безсънно светиш,
търсиш в тъмната пустош
нещо такова, което
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
Какво ти остава?
Цялата си една факла.
Нощем безсънно светиш,
търсиш в тъмната пустош
нещо такова, което
никога, никъде, никой…
Тъкмо да го откриеш,
факлата гасне и пуши
и се превръща в главня.
Нямаш талант и воля.
Какво ти остава?
Имаш дете и радост.
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчица,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест, война или любов,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?
цялата си една грижа.
Водиш бъдещето за ръчица,
учиш го да бъде послушно
и да не тича много напред,
за да бъде по-дълго твое.
Докато ти го грабне от ръката
болест, война или любов,
или безкрайният път…
Нямаш дете и радост.
Какво ти остава?
Всичко да имаш, нищо да нямаш.
Цялата да си една шепа.
Всичко да даваш, нищо да вземаш.
Да се загърнеш зиморничаво
в самота като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да спомняш,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.
Цялата да си една шепа.
Всичко да даваш, нищо да вземаш.
Да се загърнеш зиморничаво
в самота като в излинял шал,
майка си да повториш на прага,
всичко да спомняш,
всичко да посрещнеш,
всичко да изпратиш.
Всичко.
Това ти остава.
Това ти остава.
(1969, Пирин)
След
„Лавина“, „Пътуване към себе си“ и „Отклонение“ едва ли има читател, който не е
останал убеден в таланта и богатството на езика на Димитрова. Пречупени през
тяхната призма, екзистенциалните търсения и човешки пайзажи се превръщат в неизбежно
дихание, в слънчево зайче, надбягващо се със сенките.
Комплименти
към издателска къща „Хермес“ за изданието, за подборката и красивата
корица,
дело на Мариана Кръстева Станкова. Това е безспорно най-издържаното издание от
поредицата на издателството, посветено на писателката.
Стиховете
на Блага Димитрова не са перфектни, далечни на тенденциите, трайно настанили се
в съвременната българска поезия, но със сигурност са обяснението,
първопричината за цялата й белетристика – за погледа и дълбочината. С
вълшебство и горест те надскачат клаустрофобията от човешките граници и
достигат до пространството на „независимите слова“, отключват сърца и сякаш
нарочно забравят да зазидат вратите на единствените самостоятелни стаи – за да
има дори единствен поглед нежност. Като пролука небе.
Коментари
Публикуване на коментар