Романът
„Валс на раздяла“ e публикуван
за пръв път през 1971 г. , а наскоро изд. „Колибри“ го преиздаде в елегантна
книжна версия с твърди корици и в превод на Мариана Лозкова.
Макар
„Непосилната лекота на битието“ да е текстът,
който което препрочитам и преоткривам постепенно, сякаш за изследването му ми трябват постоянни
допълнителни гънки по душата и по тялото, то „Валс на раздяла“ е не по-малко
силен прочит на абсурда на човешкото битие, опит за съживяване на забавния
роман. Балансът между банална случка и оригинална композиция отсява темите и
концентрира фабулата в най-същественото й проявление – „Валс на раздяла“ започва една идейна линия,
която след това напълно естествено се вплита в следващите му романи и в
непосилно лекия magnum opus.
Любовната
интрига на даровития и известен тромпетист Клима с медицинската сестра Ружена
от санаториума, в който трупата на Клима свири, е встъпителната линия, събитието,
което води до заплитането не толкова на съдбите, колкото на мислите на героите.
Клима
често изневерява на красивата си жена Камила от любов към самата нея, а след
всеки любовен акт с друга жена изпитва отвращение към последната. Всичко това,
докат сестра Ружена не забременява. Клима, на върха на отчаянието си и стремящ
се с всички сили да заличи следите от собствената си изневяра, започва опитите
да убеди младата жена да абортира. Ружена обаче вижда в това дете път за някъде другаде, далеч от провинцияпта
и безизходицата на малкото градче.
И
Клима, и Ружена формират само първата сюжетна линия. А героят Якуб е носителят
на истинската история – историята за нас самите, за човешките слабости и
заблуди, за манията за величие. Песонажът му се разклонява, задава въпроси,
усложнява. Върху него се стоварва цялата лекота на битието, която се оказва
непосилна и достига до мисълта за убийство, породена от отвращение от хората.
От
безверник и скептик образът на Якуб се превръща в спокоен и огорчен стоик,
висящ между границите на ада и рая. Не липсват сравнение с героя на Ф.
Достоевски – Разколников, но тук Кундера се оказва по-снизходителен. Неговата
сюжетна линия се извива в рамките на пет дни, тотално лишени от конкретиката за
точна година и време (само е ясно, че е по времето на социализма), и тя не лишава
Якуб от срещата с красивото, намерила израз в срещата:
„Знамението, което тази
жена му носи, казва още нещо. То идва, за да му възвести в последния миг
красотата. Да, красотата, и Якуб почти с уплаха осъзна, че всъщност никога нищо
не е знаел за нея, че я е изпуснал от погледа си и никога не е живял за нея.
(...) Внезапно изпита чувство, че във всички негови решения винаги е имало нещо
погрешно. Нещо, с което е забравил да се съобразява. Стори му се, че ако
познаваше тази жена би взел друго решение. (...) ...яви му се не просто като
красива жена, а като самата красота, за да му извести, че тук може да се живее
и другояче и животът да има смисъл, че красотата е нещо повече от
справедливостта, повече от истината, че е по-реална, по-безспорна и
по-достижима; че красотата е над всичко останало... (...) Цял живот съм като
сляп. Като сляп. Днес за пръв път разбрах, че красотата съществува. И че аз съм
я пропуснал.“
Като
опозиция на Якуб Кундера вплита в сюжета и образа на американеца с чешки
произход Бъртлъф – носител на спокойствието, на благородството и на освободеността от предразъдъци, а диалозите
между двамата поставят двете полюсни позици, които авторът завещава из
страниците си.
Mного са естетическите категории, който са втъкани в структурата на романа, а фабулата се завърта около
не един въпрос, поставен с лекота, но увисващ в пространството. Тоталната
относителност на времето, сложността на характера на главния герой, както и
съзнателното противопоставяне на персонажите превръща книгата не в забавен
роман, а в първата съзнателна стъпка към изкристализирането на идеите, заложени
в „Непосилната лекота на битието“.
Езикът
на чешкия автор е както лек, така и смазващ с богатата наситеност на
информация, на препращания към световни класики. Въпреки това творбата се чете
бързо, а изданието на „Колибри“ допринася за удоволствието от разгръщането на
всяка страница.
Може
би най-разказният роман на Милан Кундера, „Валс на раздяла“ предлага не само
общочовешка история, но оставя читателя пред избор как да продължи не само
литературното, но и реалното си битие. И този избор тежи. Защото всеки от нас
би могъл да се превърне в Симон Стълпник, който и до ден днешен да съставлява
по-добрата половина от същество му.
Коментари
Публикуване на коментар