„Сараевско марлборо" от Миленко Йергович – Tихият разказ на ужаса

            Поредицата „Кратки разкази завинаги“ от издателство „Жанет 45“ от три броя насам не си поплюва с кратки теми, а такива, които се преповтарят, а решение за тях няма.

            „Сараевско Марлборо“ (изд. Къща „Жанет 45“, 2015; превод: Русанка Ляпова) е преиздаден сборник с разкази на хърватския автор Миленко Йергович. Авторът гостува в София и Пловдив миналата седмица, а срещите с него разпалиха не една или две дискусии. Ако се запитате защо, най-вероятно отговор ще намерите още с първата мишена на страница номер едно, някъде из неизбежния детайл от биографията.

            Йергович се опитва в 29 разказа да съхрани родината си такава, каквато иска да я помни – отчаян опит на един творец да материализира рушаща се илюзия. Без електричество, без вода и храна, по същество този сборник няма за цел да бъде история на войната, а разказ за скучния ежедневен (вече несъществуващ) живот. Дори по време на обществена проказа.

            Всеки един от разказите е линия, която сама по себе си е проявление на движение, на динамика – вълнообразно фабулата се изменя, допълва картината с щрихи и настроения. В крайна сметка, както самият автор пише в предговора на изданието, „човек не може постоянно да бъде нещастен“.

            Макар „Мама Леоне“ да остава по-силният сборник от поредицата за мен, разкази като „Какутсът“, „Писмо“, „Кражба“ не оставят читателя безразличен. Те са откъснатите ябълки, откъснатата надежда – подарена от ближния. И тогава религията няма значение.

            Колко точно е непосилната лекота на битието на един кактус, който въпреки бодлите си е останал достатъчно верен на родното  място?

            Конфликтите в Босна и Херцеговина са проследени през лупата на личността, която не разбира това безумие. Личността, понасяща стоически вихрушката от събития и мълчанието, което трайно се е настанило в устите на хората. Сараевската драма е извадена от контекста на вестникарската сензация или историческа суховатост.

            Езикът на Йергович лавира между лиричност и рационалност, лишен от излишен патос, на моменти дори от емоция. Няма присъда из редовете, има само тих шепот на съвест. Деликатният хумор, както и използваното Аз-повествование  приобщават, а сборникът се превръща в една от най-достоверните хроники на човешката трагедия:

„...щастие е да наблюдаваш безучастно нещо, което е в състояние да заличи всички други впечатления и както в миговете на оргазъм да направи маловажен собствения ти живот...“из разказа "Пръстенът"           

            Комплименти на издателска къща „Жанет 45“ за красивото оформление на този тих сборник, който обаче улучва право в целта. И размърдва кактуса в стомаха.