Да подадеш „Другата ръка". От Крис Клийв

“През повечето време ми се ще да бях британска монета от една лира, а не момиче от Африка – всеки би се радвал да ме види.”

Когато по тялото ти пълзят белезите на два свята, личната  история привидно изглежда безкрайно малка и незначителна – миниатюрна почти колкото една пчела. Временно впечатление, което скоро бива победено от жуженето, предвещаващо буря.

С едва доловимо жужене започва  „Другата ръка“ на британския автор Крис Клийв (изд. ICU, 2015; превод: Невена Дишлиева-Кръстева). Историята на едно африканско момиче, държано под ключ в Център за имигранти на шейсет километра източно от Лондон, акостира на български бряг сякаш нарочно, сякаш навременно и иронично добронамерено.

Пчеличката умее да жужи на два езика – родния й език и кралския английски. Свързващото звено между две различни вселени се побира в една дума – думата бежанец. А „бежанец“ върви по буквите на „самотен“. В седем знака се побира всяка история, която започва с „мъжете дойдоха и...“ и завършва с „а после ме затвориха тук“. Ужасът е еднакво тих, а клетката – с променливи граници, но винаги заключена, а най-сигурната възможност за спасение е само самоубийството:

„Когато ме вкараха в Центъра за временно настаняване, ми връчиха кафяво одеяло и бяла пластмасова чаша чай. Още с първата глътка ми се прииска да скоча обратно на кораба и да се върна у дома. Чаят е вкусът на моята родина: тръпчив и топъл, силен и резлив от спомени. Вкус на копнеж. Вкус на разстоянието между мястото, където се намираш, и мястото, откъдето идваш. Освен това чезне – вкусът на чая изчезва от езика ти, още докато устните ти парят от чашата. Чезне като плантациите, които попиват в мъглата. Чувала съм, че вашата страна пие повече чай от всяка друга. Колко ли ви натъжава това – като деца, закопнели по отсъстващите си майки.“

  „Понякога се чувствам самотна като английската кралица. (...) Ако разказвах това на момичетата от моето село, щеше да се наложи да им обяснявам как е възможно човек да се дави в река от хора и в същото време да се чувства ужасно, ужасно самотен.“

            Сравненията не са случайни, а противопоставянето на Пчеличката с различни персонажи – търсен ефект. Нейният по детски наивен, но изстрадало мъдър глас пресява думите, лакира   в червено свидните спомени и бързо маскира следите от щастие. В огромния град едно нигерийско момиче разказва себе си и пътува през континентите, за да запознае читателя със Сара – редакторка във вестник; със съпруга й Андрю; с Лорънс. Една случайна среща на плажа в Нигерия кръстосва пътищата им, а ретроспективното връщане към нея се оказва повторение на мрака, изнасилване на човешкото и изпитание за волята.

            Двата женски гласа в историята се редуват, за да обединят гледните си точки, за да създадат света отново. И за да могат героите да го изстрадат отново. Смяната на изразните средства, очите на „момичетата вкъщи“ (еманация на гръцкия хор от античната литература), вперени в ужаса, съчетаването на ирония с поетичен изказ, ретроспекцията като използван похват правят текста на Крис Клийв изключително динамичен и гъвкав. Персонажите дишат, отблъскват, печелят читателски симпатии. А темата бяга от помпозност и нарочност.

Земя, в която един свят може да изяде безскрупулно друг свят, замаскирайки канибализма си със заучени фрази за толерантност и съпричастност, се оказва земята, на която живее Сара, на която живеем и ние:

„И така, късче по късче, нашето бъдеще става ваше. Най-тежката фракция, мъдростта на предците ни, бе използвана за настилане на шосетата ви. Фракциите по средата – скромните и грижливи спестявания на майките ни, състоящи се от заделени след вършитбата дребни монети – отидоха за гориво за колите ви. А най-леката фракция – чудноватите сънища на нас, децата, в притихналите часове на лунните нощи – се превърна в газ, който бутилирахте и прибрахте за зимата. Ето как мечтите ни щяха да ви топлят.”

               

                Поздравление на ICU за избора на актуално заглавие, а и автор (имах възможност да проведа Skype интервю с него , което скоро ще може да прочетете, и това бяха най-забавните час и половина откровения и литературни препоръки), поздравления и за професионалния превод на Невена, която видимо е вложила цялото си сърце в ръкописа.

Макар романът да излиза през 2009 година със заглавие „Пчеличката“ се радвам, че единият от издателите на Крис Клийв е предпочел името „Другата ръка“. Защото посланието в него е прикрито крещящо. Като жужене от пчела, която с миниатюрността си струва светове. Ръката, която заграбва или ръката, която се протяга за помощ? Вие избирате.