Думите като
онова, което остава, и думите като издадена от акордеон въздишка са човешкото
своеволие, присвояването на идентичност като средство за бягство от бесмислието
на nascentes morimur*. В „Синът на
акордеониста“ от Бернардо Ачага (изд. „Панорама“, 2009; превод: Мария Пачкова)
те разказват историята на Давид - син на акордеонист, произхождащ от селцето
Обаба в Страната на баските до Калифорния, САЩ; Давид– жив и Давид – мъртъв.
Давид като герой и Давид като разказвач.
Йосеба
посещава дома на своя стар приятел Давид. Давид
е починал, но споменът за него поскача по буквите, които гравират на
надгробната му плоча, докато Йосеба разговаря с жена му. Попадайки на записките
на другаря си, последният решава да ги
дооформи в книга, страниците на която се превръщат в преразказ на миналото;
еманация на колективното съзнание и преживяване.
Потокът на
съзнанието в „Синът на акордеониста“ елегантно обгръща прозата на Ачага,
изкоренява индивида от света, за да го завърне към себе си. Творбата е посягане към миналото като своебразен акт на
спасение на паметта. Фабулата на романа оставя темите за смъртта, живота,
принадлежността и любовта отворени рани на мисълта, а езикът е изразното
средство, инструмента, чрез който болката от о-съзнаването покълва и пробива
всяка преграда на механичното ежедневие.
Оригиналният
език на книгата е баски, но сантиментът единствено към него е привиден. Ачага
сякаш изгражда една нова Вавилонска кула, от която висят ръцете и краката на
много думи. Всяка сричка е поставена на мястото си, всеки символ изпълнява
двуяка задача – да разделя и да обединява. В описанието на баския народ авторът
вплита различни нации, прецизно дощрихова микропортрета на „народеца“, на
провинцията, за да обобщи човешката съдба, в която смъртта е просто липса на
усещания, а трескавата тревога пред лицето й е прелюдия към обезоръжаващата
лекота на осъзнатото безсмислие от страха.
"Синът на
акордеониста" е експеримент, който не води до мигновени резултати. Книгата
е художествена фикция, но сякаш облягаща се на гърба на цял исторически преход.
Бавното четене е удоволствие, а не принуда и надскачането на границите и
припознаването оса неизбежни. Избраната форма на повествование и майсторският
преход от сегашно към минало време; от разказ за Давид към разказ от Давид
придърпват читателя, припознават го в случките, в атмосферата, в спомените.
Персонажите са колкото фиксирани, толкова и разтегливи във времето –
представляващи огледало на самите нас.
Поздравления
на издателство „Панорама“ за избора да издадат тази оригинална творба,
обличайки я в такава елегантна форма. Лесно разпознаваема е корицата на Капка
Кънева, а Мария Пачкова се е справила похвално с нелеката задача да обедини
толкова езици под поетиката на Ачаговия изказ.
„Синът на
акордеониста“ е въздишка, Padem,
Padem –
мелодията, която сме си обещали, че никога повече няма да свирим, но тя никога
не ни напуска. Оригинално поднесен портрет не само на една провинция, но и на
индивида като единица мярка за света; наивен и чист детски спомен, придружен от
носталгията на съзряването.
*раждайки се, умираме (лат.)
Друго мнение:
http://izumen.blogspot.bg/
Коментари
Публикуване на коментар