„Когато изпратим деня" от Пиер Мейлак – да колекционираш човешки настроения

                Вчера изпратих деня със спомена за едно чудесно интервю, което проведох. Това с младия малтийски писател Пиер Мейлак. Пиер гостува в България по покана на издателство ICU и тези два дни може да се срещнете с него на щанда на „Жанет  45“ в петък, както и на панаирната сцена на НДК в събота.

Сборникът му с кратки разкази „Когато изпратим деня“ излезе на пазара тази седмица и вече се радва на не един или двама читатели. Защото...

„Когато изпратим деня“ (изд. ICU, 2015; превод: Невена Дишлиева-Кръстева) е четивото, към което можете да посегнете, когато дойде най-съкровеното, най-интимното време, размиващо сенките, омекотяващо чертите, пречупвайки ги през лунна светлина. Моментът, в който започва голямото пътуване –  пътуването из себе си.

Разказите на Мейлак са реалистични, кратки, стегнати, без излишно разпиляване на думите. Една паралелна реалност, която би могла да се случи на всеки, но въпреки това изглежда причудлива и невероятна, властва по страниците на сборника. Всяка сюжетна линия е човешко лице, човешка емоция. Мейлак колекционира настроения, характери, животи, без да отделя фантазното от битовото.

                Персонажите са онези малки герои на деня, които оцеляват в неговия край. Онези, чиито съдби са мигове от живота на едно общо цяло и онези, носители на човешкото, съчетаващи в себе си простотата и непосилността на битието. Първата половина на сборника нагарча. Още началният разказ, в който старец се разхожда по улиците с повредената дъска за гладене на жена си, оставя усещането за една нескрита меланхолия, за най-трудното в литературата – създаване на носталгична атмосфера, спускаща се бавно над читателя, но успяваща  да се промъкне в най-съкровенните спомени, без да руши, а преподреждайки хаоса; за премереност на изказа, за липса на излишество на думи и послания. Краят идва винаги някъде на средата  и читателят съвсем не знае това край ли е или с идването на деня ще се случи нещо ново, историята ще оживее и ще се продължи сама, сякаш авторът нарочно я е пуснал на свобода, за да може тя да се (пре)открие.

Пиер Мейлак

                Стилът на Мейлак напомня краткостта и привидна недовършеност на ранните разкази на Капоти от „Дървото на живота и други истории“. Без ненужно оригиналничене или парадиране, това са истории от живота, с които да забравиш живота. Разказите се обединяват в спомените, в спомнянето на любимия, на любимите и в пътуването. Мейлак оставя настрана географските дефиниции и се концентрира върху общото, защото накрая на деня желанията на различните хора сякаш си приличат и се сливат в едно.

За нива на свръхсмисли тук едва ли може да се говори, но това в никакъв случай не намалява очарованието, което авторовите измислици носят. Малтийският писател сякаш следва предварително измислен шаблон, в който колекционира собствените си емоции и въображение.

                „Когато изпратим деня“ е свеж горчивосладък сборник, който прави Мейлак проницателен писател, чийто премерен тон и размах заслужават читателския прочит.