„Площите на паметта" от Херман де Конинк – надделяване над собствения си предмет

„Площите на паметта“ от Херман де Конинк (Издателство за поезия ДА, 2015; превод: Боряна Кацарска) е стихосбирка с особен ироничен и илюзиорен заряд. Определян като неореалист, а сам отнасящ се критично към всякакви определения, де Конинк събира късчета действителност, пречиства когинитивните гнезда и връща към спомени, никога не били нещо повече от другост, илюзия:

„Стихотворението, това е твърдо мълчание:

Надгробен камък, който слуша, каквото в него е вдълбано.

Букви, които слушат, докато се пълнят с дъжд“.

Силно автобиографични, стиховете на нидерландския журналист и поет са своебразни прилагателни на живота; подробности, които предлагат свързаност и поносимост на битието. Изострената чувствителност на автора жонглира безпроблемно с кодове и отключва отношения, зависимости. Илюзията е мъглата, която познава всяко кътче на душата, която знае всичко и въпреки това може да забравя.

Къде ще се случват нещата,

след като тук са отминали?

Къде ще отиде мългата,

която тук се е вдигнала

от всичко? Къде ще се трупа сняг,

Без нито снежинка да губи,

та всичко така да остане?

Къде пребивават думите,

над изоставеното ти най-сетне

лице притихнали?

Как се описва полуотворената ти уста със стихове?

Липсата на заглавия в първата подборка на стихове – из „Гъвкавата любов“ – сближава читателя със стиховете. Темите, които де Конинк избира, са близки, приласкаващи  в обятията на осимволените чувства. Постепенно връзката поет-възприемащ; лирически Аз-читател се скъсява. Илюзията става реалност и обратно; въображение и памет се превръщат в огледални братя, сменящи местата си.

„Площите на паметта“ е антология на утехата; терапия на единицата и проста математика на приобщаването. Използваните тропи, стилови мимикрии и ироничният  тон в някои от творбите са средствата за „надделяването над собствения си предмет“, както де Конинк сам описва поезията. Те оформят синтактично безформената плът на чувствата и смислите.

Февруари. Площите на паметта

 са празни. Бъдещето от години е

отминало. Ала сега и миналото. (Ти го

отнесе.) Зимната светлина

прави фактите прости. Студът се чува.

Вятърът скърца. Морето се присмива.

Езикът стои вътре, не излиза от своите думи,

В затворените срички застива.

Нищо. И виждаш това.

Ясна пустош, сякаш далеч отвъд края

в залите на десетичната запетая.

                И доколкото неовладеността на живота е предадена чрез привидната разговорност и подвеждаща простота на изказа, то усвояването на смъртността като действителност е постигнато чрез струпването на образи; чрез създаване на ние-формата.

                Поздравления на Издателство за поезия ДА за този богат сборник, както и на съставителя и преводач Боряна Кацарска. От превод до корица изданието отново е на ниво.

                „Площите на паметта“ е когнитивно гмуркане в битието на общността. Пречупването на индивида, така че да се оформи едно съвместно изживяване. Читател и лирически стават едно, а на полето на поезията „прелитат значения“.