„Ѝ“ на Йорданка Белева (издателство „Ерго“, 2012) е
стихосбирка, в която знанието е
равносилно на тъгата, в която женското, онова невидимо, криещо се в съкратената
форма на притежалтеното местоимение, е чуто от тишината и се е превърнало в „приют
за мъгли, мъже и дървета“.
Да се говори за любов от
името на любовта и в нейна опозиция, е сякаш най-трудното, най-подхлъзващото
изживяване. Но Дана Белева жонглира с думите по начин, по който звуците се
превръщат в събитие, чуването е равносилно на чувстване, а краткостта носи
категоричността на изпитаното. Така изборът на центрираща тема става вечен,
неизменен; бяга от клишираността и остава да се разхожда из градините на
читателското съзнание още дълго. Всеки стих преболедува читателя, преболедува и
себе си.
тя да му показва
избрани моменти
от самотата си
той да се влюбва в тях
докато станат и негови
Езикът в стихотворенията досътворява,
довъдворява света, в който надиграването
на тъгата е „ироничен обрат“, „деликатна пародия“* на връщането към нея.
Поетиката на Белева балансира между
чувственост и интелект, откроява непонятното, наслагва меланхолията на
отсъствието и открива магичното в познатото. Логиката на това ѝ е подчинена на стихията на емоцията, на самосъзнателната игра на
въображението.
Безизходната тъга на лирическата в тази стихосбирка прелъстява, мами
читателя, кокетничи с привидното си примирение:
Кратките форми очевидно се отдават на Дана Белева. Именно
тези стихове, изчерпващи се физически до два-три реда, разкриват поетическата
мощ на ѝ. А „Ѝ“ се оказва стихосбирка за притихването, но не като такова,
равнозначно на отказ от живота, от любовта, а като притихване-засилка на
емоцията – осмислен и зрял апотеоз на жената, гръбнак на света. Стихосбирка, побрала в себе си цялата граматика на тъгата, без да изоставя слънчевия заек на стената.
*из думите на Мирела Иванова за стихосбирката
Коментари
Публикуване на коментар