„Малкият приятел" от Дона Тарт – южняшка готическа приказа без край

Да възкресиш Дикенсовия роман, без да потънеш в бездните на миналато – Дона Тарт доказа, че може да го направи елегантно и същевременно с това достатъчно впечатляващо.

„Малкият приятел“ (издателство „Еднорог“, 2015) е вторият по хронология и трети за българската публика роман на американската писателка. Роман, в който тя загърбва елитарното и приключенско-философското и се завръща към южняшките си корени...  и приятели.

В над 700 страници  Дона Тарт успява да създаде една история на границата на приказното, на кинематографското и на психоаналитичното. Макар книгата да започва с внезапната смърт на деветгодишния Робин Клийв, сюжетът далеч не попада изцяло в лоното на криминалния жанр, а по-скоро вдъхва живот на готически текст, на приказка, в която нито бруталността, нито трагичния край са спестени.

Робин Клийв е намерен обесен, докато семейството му имат гости. Дори десет години след смъртта му мистерията около събитията през онзи трагичен Ден на майката е пристегнала тишината в дома им. Хариет вече не е бебето Хариет, а почти 12-годишно момиче, което често трябва да се справя с мама и баба. И с тъгата. Онази тъга, която съвсем неочаквано я тика в ръцете на съмненията и страданията. Не й остава друг избор освен да стигне сама до разковничето на злото, помрачаващо детския й свят. На помощ идва приятелят ѝ Хийли. И кутията на Пандора се отваря, защото да разслеваш смъртта на брат си често размива границите на добро и зло. 

С оглед на криминалния жанр на творбата едно по-подробно резюмиране на сюжета би изиграло лоша шега при възприемането на текста. Макар пишещият тези редове да няма проблем с познанието за края, по никакъв начин не би искал да развали удоволствието, което ще изпитате от тези многопластови страници, и слага точка на преразказа. А удоволствие „Малкият приятел“ определено носи, макар и по никакъв начин да не може да се сравни със „Щиглецът“ или с далеч по-допадналата ми „Тайната история“.

Дона Тарт (1992)

Заедно с друг съвременен американски писател – Джонатан Франзен („Поправките“ и „Свобода“, издателство „Колибри“), Дона Тарт съумява тънко да счупи буркана на (в случая) американската действителност, да задълбае в дълбокото, без да захвърли читателите си в едно неприветливо море с подводни течения от свръхсмисли. Сама южнячка, в „Малкият приятел“ тя сякаш е най-себе си, най-препращаща към собственото си детство, към собствените си страхове, към собственото си порастване. Наративът тече гладко, привлича и големият обем на творбата бързо спира да бъде стряскащ, а по-скоро създава усещането за уют – за още един свят, към който можеш да се завърнеш на края на деня, пък бил той и мъничко страшен.

Снимка: Личен архив

И в този роман дългите пасажи с описания на пайзажи не са спестени, може би единствената особеност в стила на Тарт, който е далечен на вкуса ми. Въпреки това напрежението следва своята вълнообразна нишка, а персонажите са повече от плътни, повече от стряскащо реалистични. Прави впечатление, че Тарт проявява интерес към изграждането на деца  главни герои, сякаш техните неприкрити реакции,  чистосърдечност, неподправена жестокост и рязко сменящи се амплитуди на настроенията разкриват най-ясно човешки черти, които често остават скрити; хиперболизират събитията и ги превръщат в зловещи приказки, от които кожата настръхва. 
Като минус бих определила краят на книгата, защото остава усещането за липсваща глава и недовършеност. Това определено бе огромен удар върху приятното впечатление, което атмосферата на четивото създава. 

Дона Тарт размива представите за доброто и злото. „Малкият приятел“ е една умна книга, която с много думи разказва за малко неща, но го прави толкова добре, че ти се иска това да е една приказка без край. Кошмар  и мистерия, които поглъщат, притеглят и добавят един допълнителен ескиз на писателя Дона Тарт. На личността Тарт. Елегантно превъплащение на готиката на порастването в бувки, това четиво няма да ви остави безразлични, стига да бъдете търпеливи.