„Емаус“ от Алесандро Барико (изд. „Унискорп“, 2016;
превод: Иво Йонков) е роман за елегантното (не)порочно (само)убийство на вярата
и за споделената тъма на навлизането в
света на възрастните.
Боби, Лука, Светеца и
разказвача свирят в местната църква, уверени са в непорочността на ума и
правилността на поста си. Телесното е затвор, в който техният дух е принуден да
живее, но и затвор, чието игнориране става все по-трудно, когато младежката плът се разбунтува. Четири момчета,
седемнадесетгодишни, вярващи католици, произхождащи от наглед нормални
семейства, се сблъскват със собствените си демони след срещата с красавицата на
града – разгулната и греховна Андре. Една своебразна Пандора, която ги повежда
по пътя на познанието и срещата с безкрайната тъмнина, погребана в човешкото
сърце.
„Който
е започнал да умира, никога не престава да го прави.“
Години по-късно разказвачът на тази история се лута между
юношеството и зрелостта и се опитва да си обясни на пръв поглед необяснимия
копнеж по смъртта.
Времето на земята се оказва нещо естествено, а преодоляването му – само
въпрос на избор. Между твърдата десница на религията и свития юмрук на
младостта и желанията на плътта, четирите момчета се научават да разграничават
религия от вяра, затварянето на очите и привидното целомъдрие пред искреното
разкаяние и изкупление.
„Емаус“ взаимства библейски сюжет, за да изгради една трагедия, в която
няма черно или бяло, няма точни формули, а въпросът „Как можахме?“ остава дълга
диря по пътя към Емаус. Историята на четиримата приятели би могла да се скрие
във всеки един времеви отрязък. Актуална е била преди, актуална е и сега.
Антитезите въздържание–хедонизъм се надбягват в гонитба, в която победители
няма, а порастването се оказва мъчителен процес, в който идеалите на детския
свят биват завинаги отделени от тялото на реалността, в която семейното гнездо
спира да бъде убежище и историите невинаги завършват щастливо.
Андре е статичният персонаж – онзи, който със своето бездействие и просто
започнато умиране мотивира хиляди последствия; катализаторът, който
предопределя динамиката на събитията. Антихристът, който обаче не убива Бога.
„Така, отрязани извън
трагичното, получаване в наследство евтината бижутерия на драмата заедно с
чистото злато на фантазията.
Това
завинаги ще ни направи незначителни, сдържани и недостъпни.“
Барико
съумява да създаде едно реалистично ходене по мъките, история за цената на живота, в която Богът е затвор и
спасение. Философските разсъждения са поднесени елегантно, почти незабележимо
изплували измежду разказа и разстилащи една абсурдна, но „една-единствена тъма, за всички“.
В
127 страници ,,Емаус‘‘ съблича спокойствието и читателят остава само по болката
от предсмъртните въздишки на чистотата и свободата в свят, в който религиозните
маски погубват изцелението на душата. А самоубийството дебне, не говори, само разтваря спокойно
устни, като че ли не е целувало от цяла вечност.
Хубаво ревю четете и от Деси Желева тук: http://orangecenter.bg/blog
Коментари
Публикуване на коментар