„Тесният път към далечния север" от Ричард Фланаган - между отчаянието и надеждата

„Тесният път към далечния север” от Ричард Фланаган (издателство „Колибри“, 2015; превод: Владимир Молев) е роман за вървенето по онзи път, от който човечеството се връща белязано – пътя на войната, на ужаса и на любовта. Пътят, над който небето тежи от мерници, вина, но и от надежда.

Носителят на нагарадата „Ман Букър“ за 2014 година носи име, заимствано от пътепис на японския класик Мацуо Башо, а избраният сюжет асоциира с „Цар Плъх“ на Клавел. Въпреки тази неизбежна препратка Фланаган е успял да изгради стил на писане, който прави повествованието му уникално и грабващо, и още първите няколко страници дават заявка за четиво, от което читателят не би могъл лесно да се откъсне.

Петдесет години след края на ужаса, прегърбен Атлас от натиска на обществените очавкания, Дориго Еванс – изтъкнат австралийски хирург, герой от войната и бонвиван – надзърта зад завесите на  настоящето, за да претърси спомените си от 1941 г., когато за пръв път среща любовта в лицето на младата съпруга на чичо му – Ейми, но и за пръв път изсънува наяве ужаса на кошмара, наречен „война“. Попаднал в ада на японски трудов лагер, където военнопленниците строят в сърцето на джунглата железен път между Тайланд и Бирма, биват малтретирани от пазачите си и за първи път разбират какво наистина означава глад, болка и изтощение, младият лекар се превръща в пример за другите, благодарение на собствената си непоносимост именно към това благородство, оказало се толкова нужно на границата на живота.

 Почти документално Фланаган очертава чрез спомените на героя си безсмислието на обсесията за величие, за желанието за разруха. Реалистичните описания на гаснещите военнопленници, суровите и безмилостни условия на съществуване във времена на всеобща несигурност и нюансирането на надеждата да видят отново любимите си хора правят „Тесният път към далечния север“ болезнено и жестоко четиво. Наративът наподобява пътя на  река – ту спокойно и равномерно течаща, ту бушуваща и разбиваща се в бреговете. А Дориго сякаш е застанал отстрани и слуша как минава времето. Как годините мъчения просто изменят своя облик, но споменът за изживяното не е изчезнал и издава привидността на спокойствието.

Героите са реалистични, плътни. Те са просто човеци под небето на войната. Сцената на първата среща между Ейми и Дориго, както и цялата романтична линия напомнят стилистиката на Ремарковото повествование, при което дистанцираността и премереността на изказа стискат още по-силно за гърлото. Читателят се вълнува, читателят съпреживява. Читателят се влюбва и страда заедно с персонажите.

Като единствен минус бих посочила известната доза разтегнатост и обстоятелственост на романа, но лекотата, с която Фланаган изгражда образи, щрихова или насища емоции, придава красота на изказа,  носи усещането за поезия дори при описанието на най-жестоките сцени. За това впечатление със сигурност допринася и майсторският превод на Владимир Молев, при който личат както старание, така и любов към текста.

„Тесният път към далечния север“ от Ричард Фланаган е книга за търпението. За търпението да оцелееш, да преживееш и преглътнеш именно това оцеляване. Да се сблъскаш със себе си и да простиш на света (си). Роман за вървенето по онзи път, от който човечеството се връща белязано – пътя на войната, на ужаса и на любовта. Пътят, над който небето тежи от мерници, вина, но и от надежда.