„Непостоянната
нимфа” на Гилермо Кабрера Инфанте
(издателство „Жанет 45“, 2016; превод: Стоян Йорданов) е непостоянна творба,
която се люлее между победата над езика и предизвикателството към очакванията.
Книгата излиза след смъртта на кубинския автор и
се смята за „незавършен“ роман – схващане, с което не бих могла да се съглася
напълно. Прекрасната корица (дело на Люба Халева), както и името Инфанте обаче
създават несправедливо високи очаквания към творбата, оставаща преди всичко в
лоното на добрия, но незапомнящ се роман.
Сюжетът в началото припокрива този на друга
считана за безсмъртна творба, „Лолита“ от Владимир Набоков. В „Непостоянната
нимфа“ Хесито е журналист от кубинското списание „Картелес“, принадлежащ към
онези покварени с бездънна тъга умове, натоварени с познанието на целия западен
свят, и циничен кинокритик. Целият му скептицизъм към света обаче се разпада,
когато среща Естелита – шестнадесетгодишната звезда на неговите мисли.
Стела е млада, непокорна, невинно порочна и
неспособна да вникне в дълбочината на думите на по-възрастния от нея мъж. Той
пък е готов да захвърли досегашното си битие, за да прегърне ново такова, за да
се превърне в спътник на метаморфозите на младата нимфетка.
„Непостоянната нимфа“
си струва четенето заради каламбурите, които Инфанте разхвърля по страниците на
книгата. Безспорно великолепният език на автора е най-ценното, превръщащо
наглед простата история в нещо революционно. Алитерациите, римите, преднамерени
или непреднамерени, не са самоцелни. Те разгръщат максимално възможностите на думите.
Наративът представлява сложна тъкан от цитати и препратки. Поздравления за
преводача Стоян Йорданов, който е имал смелостта да се изправи пред тази нелека
задача – превод на Инфанте.
Галопирането из кубинските потайности също е нещо,
което издига „Непостоянната нимфа“ до нивата на бунта. Описанията на града,
любовта и отвращението на главния герой към действителността, към малките
възходи и падения на едно пространство, въвеждат читателя в Куба, която навярно
не би могъл да види и да изпита по същия начин от документалните филми и
четива.
Все пак, колкото и
езикът на Инфанте да е ценност сама по себе си, това определено не е творбата,
с която той би останал помнен извън географските ширини на Куба. Макар да е
повърхностна и първоначална, неизбежната препратка с написаната няколко години
по-рано „Лолита“ е неизбежна (факт, от който торбата само губи, особено ако
човек не е фен на „Лолита“, какъвто е случаят). На моменти действието бе
излишно разтегнато. Липсваше ми и плътност на емоцията. Метаморфозата на
Естелита сякаш преминава машинално пред погледа на читателя. Не предизвиква
нужната емпатия или антипатия. Възможно е телеграфното усещане да е напълно
целенасочено, но от чисто субективна читателска гледна точка, подобен подход
по-скоро ме отблъсна, отколкото привлече към четивото.
„Непостоянната нимфа“
си остана едно непостоянно четиво, което буди възхищение и отегчение
едновременно. Колкото и степенуването на творби да е абсолютно глуповато
занимание, този роман не може да се мери с „Три тъжни тигъра“ от същия автор,
където каламбурите и игровите моменти със словото достигат своя връх. Въпреки
това „Непостоянната нимфа“ със сигурност е доста по-стойностно четиво от
деведесет процента от фаст фууд литературата, която вероятно би станала
по-популярна или препоръчвана. Четиво за езика и за града, романът е любопитен
и предизвиква също толкова непостоянни емоции, колкото непостоянни са
метамофозите на Естелита.
Поздравления за издателството за чудесното оформление!
Коментари
Публикуване на коментар