Aко звуците и думите, цветовете и формите не са нищо друго освен символи на
идеята, „символи, които се раждат в душата на художника“ (по Х.Хайне, „Салон“,
1931 г.), то тогава графичният роман „Земя на синовете“ на италианския художник
Джипи е идеята, която компроментира действителността, пречупва реалността през
една екстремна и варварска ситуация в бъдещето, за да направи възможен пътя от
мълчанието към отрезвяващото провикване.
„Земя на синовете“ постига цялостното си внушение чрез дестилирането на
формите, чрез тъмния си туш и чрез едно оголване на човека до най-първичното
му.
Чистите пластични средства, чрез които Джипи предава съдбата на човечеството
в бъдеще, правят най-важното, което една творба може да направи – да те научи
да виждаш.
„Земя на синовете“ започва своя
антиутопичен разказ плавно, преливайки от ежедневна случка до сграбчващ гърлото край. Усещането, че нещо не е наред, че нещо ще се случи, не напуска
читателя до последните страници на „комикса“, на тази огромна история,
пресъздадена чрез минималистични средства.
Двама братя, привидно диваци, се оказват изправени пред най-трудното – да
си спомнят ненаученото. Да се върнат в миналото, за да осъзнаят какво се е
случило в настоящето (резюме на романа само би развалило удоволствието от четенето,
затова спирам тук). Важни са послеусещането, остатъчният нагарчащ вкус от
преживяното, от видяното.
Джипи отстранява всичко, което е достъпно за разсъдъка, за да го предаде
после чрез форми. За да остави човек сам на себе си – най-жестоката
възпитателна мярка. И ако действително съществува схващането, че комиксите не са
литература в чист вид, то „Земя на синовете“ доказва точно обратното – това е
забележителна симбиоза между литература и картини, която ще ви манипулира, ще
ви изплаши и ще ви направи неприспособими към материята и към пътя, по който
може би вече сме поели.
Коментари
Публикуване на коментар