„Кладенецът“ от Веселина Седларска - за зимата и лятото на душата

Има истории, които не могат да бъдат отречени. Истории, които не са шумни и гръмки, но в тихостта си крият много повече вълнения, понасящи навътре – някъде между разместващите се пластове на психиката.

„Кладенецът“ (изд. „Сиела“, 2016) е дебютният роман на иначе крайно познатия журналист Веселина Седларска. Той е и всичкото онова време – да отвориш книгата, да затвориш очи и да плуваш из дълбините на себе си или на другия, без да задираш, без да нараняваш; разказ за страховете и експлозиите на сърцето в прегръдките на творческото съучастие. Съпреживяването като акт на най-дълбоко матиране на онзи ти, който не искаш да бъдеш, но си.  Разказ, който те чете и те пренаписва.

Именно с „Ръкописът“ започва „Кладенецът“. И с една фикционална героиня, която живее повече за другите, отколкото за себе си. Докато не потъне в собственото си тресавище след срещата с психоаналитика. После се появяват и Милкана Пейчева – преподавателката на курс по творческо писане, свързан с психоанализата,  както и нейните ученици Кити, Савата, Теоимарта... Но те остават безплътни образи, съпътстващия хор, който само рамкира наратива, изгражда гръбнака, от който висят ръцете и краката на една обобщаваща много други истории съдба.

Акцентът на романа не пада върху психоанализата, не се крие в терминологичното оковаване на лутанията на душата, а в изграждането на онова същинско entre nous, което „остава оттатък гласа, оттатък света“ чрез великолепния стилна Седларска. В него има нещо от елегантната женственост на Керана Ангелова, уюта и носталгията към родното огнище на Нарине Абгарян и мъдростта на Олга Токарчук. Но най-вече – в него се крие истинската Веселина – приветлива, обичаща и тихо обгръщаща детайлите със смисъл. Езикът на тази своебразна  психодрама е непрекъснат процес на ставане, на себепречистване. На (за)обичане. Без значение дали става дума за обич към Аз-а или обич към един цял народ, защото през микросвета на героинята писателката разказва цялата ни народопсихологията, но в никакъв случай на цената на превръщането на историята в мръсна приказка.

„Кладенецът“ не само отглежда рани, но и която лекува. Защото ,,зимата трябва да бъде разказвана, за да може да дойде лятото‘‘*.

                                                                   

*от ,,Дом дневен, дом нощен‘‘ на Олга Токарчук;