„Войната не е с лице на жена. Последните свидетели“ от Светлана Алексиевич

След „Времесекънд хенд“ (изд. „Парадокс“, 2016; превод: Ангелина Александрова) съдържанието на двата дебютни романа „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ на Нобеловия лауреат Светлана Алексиевича, обединени в едно книжно издание на български  (изд. „Парадокс“, 2017: превод: Боян Станков ), не е голяма изненада. По-впечатляващи са мащабът на внушението и емоционалната вълна, коио връхлитат четящия.

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат.“, пише беларуската писателка. И ако трябва да се уповаваме на Маркес и ако там, където има замесена жена, всичко ще е наред, то тогава именно онова мълчание на гръбнака на света, на този своебразен Атлас с ужасно нежни ръце, е плашещото, е страшното.

Във „Войната не е с лице на жена“ Алексиевич се заема с нелеката задача да счупи стената от тишина и да отприщи един разказ от първо лице на десетки съветски жени, преживели фронта. Не само като безащитните, невинни жертви, но и като готови да посрещнат смъртта в битка танкистки, автоматчици, снайперистки. Това са жените, които след войната са отритнати от онези, за чието щастие са се били, и жените, които са пораснали твърде рано.

Беларуската писателка не се свени да разкаже смъртта такава, каквато е била – масова, безмилостна и навестяваща ги и след края на войната. Защото за жените от фронта войната не свършва с Деня на победата. За тях кошмарът продължава и се изразява материално в книжки, ордени, белези; в мълчанието, на което са принудени, докато отново се превръщат в онези жени, които се очаква да бъдат. Без спомени.

Реализмът, автентичността на историите, подплатени с женските чувствителност и внимание към детайла разкриват трагични и помитащи картини, пред които читателят често изпитва желание да извърне глава.

Стилът на Алексиевич е изящно избродиран, думите са подредени в изряден строй – армейски редици, готови да понесат последствията от появата си. Георите ѝ – привидно безименни, събирателни, но безкомпромисно откровени.

„Последните свидетели“ – последвалата след две години книга прехвърля вниманието към децата, преживели войната. Често те не са участници, а просто невинни свидетели на случващото се, жертвите, които остават безгласни букви във военната азбука, но на които остава задачата да навържат думите за останалото след безумието, след хаоса. И преди времето да е свършило – гласът им трябва да изтанцува един последен танц с истината.

Не е никак лесно да се понесат спомените на този Съветски съюз, който бяга извън географското, извън политическото, а просто дълбае надолу – в белега на някогашната рана, в корените на нещастието. Картография на болката преди голямото пропадане.

Николай Райнов твърди, че „всяка книга е надгробен камък за нещо, станало в сърцето“. А „Войната не е  с лице на жена“ и „Последните свидетели“ са крайъгълния камък, некрологът на хиляди съдби. В тези книги ужасът е огромен, а болката дебне отвсякъде.