„Братоубийците” от Никос Казандзакис

Има моменти, в които идеите в сърцето на една страна се бият един с друг, защото не могат да вървят едновременно и заедно като равни. Раз­перват ръце, ритат душата, блъскат се, опитват се да се изместят един друг. Взаимно се избиват.

Вероятно няма друга такава книга като „Братоубийците” от Никос Казандзакис (изд. „Сиела”, 2018; превод: Драгомира Вълчева), която така да разделя  и така да приближава. Да обединява братоубийците –  партизани и  „монархофашистите“; безверниците (сегашните атеисти) и религиозните.

И няма как да е иначе, когато говорим за Никос Гърка. Когато говорим за човека, чиято „Аскетика” се изразява в мълчаливо спасяване на Бога от човека.

Макар финалът на „Братоубийците” да е неочакван, сякаш претупан, избързан, болката хвърля сянка върху всяка една от страниците на тази последна за гръцкия писател творба.

Романът започва с бягството на едно цяло село от родната земя. А животът след бягството се превръща в едно стопяване, в изчезване на всички досегашни вярвания за главния герой – селския свещеник поп Янарос.

Първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил от 1946 до 1949 г., превръща Гърция в страна на противоречията. В клише на ужаса. Защото няма значение къде се води борбата или между кого, защото войната винаги  има един и същ минусов знак, винаги смърди на смърт и на унищожение.

Казандзакис успява някак да се понесе на вълната от кръв, за да  я прелее на образа на поп Янарос. Да го превърне във вечно търсещия, лутащия се човек. Между вярата и хората, между Христос и Човека.

Да не се поддаваш на изкушения, които често се крият зад маската на благоприличието и на добрите нрави. Да няма разделение на хората и инстинктивно да следваш своя Бог. Онзи Бог, който е над всичко.

И тук идва разбиването на мита, че това е роман за вярата. Напротив, произведението на Казандзакис повдига въпросите, които всеки един атеист си задава. Поп Янарос е олицетворение не за вечно предания Божи служител, а на търсещия доброто.

Тук бегло личат влиянията на Ницше и Бергсон върху формирането на личността, а и на творчеството на гръцкия писател. Тук пътуването се провежда успоредно в сърцето, в утробата и в ума. Далеч от манастирските стени и много далеч от една раздирана от противоречия, изкуствено впримчена в граници страна.

Кирякос, Леонидас, Стратис, всички прегърнали черното майки – това е Гърция, това е счупеният свят на войната. „Злонамерен, несправдлив, безсърдечен, безумен” живот.

            „Братоубийците” те хвърля към дъното, за да ти олекне. Че човешкото е единственото, което остава константно. 

            Великолепният ревод на Драгомира Вълчева, както и уместните ѝ бележки под линия, както и повече от достойната корица на Дамян Дамянов, допълват удоволствието от това издание.