„Невидимите градове” от Итало Калвино – празник на фантазията

Малко преди брилянтната „Ако пътник в зимна нощ” Итало Калвино създава „Невидимите градове” (изд. „Колибри”, 2018; превод: Божан Христов) – произведение, което успява да превърне 120 страници в грандиозна енциклопедия на (въображаемия) свят.

55 глави, разделени в 9 части – толкова обем изисква разговорът между Кунлай хан и неговия посланик Марко Поло. Диалог, превърнал се в една „любовна поема за градовете”.

Някъде там – на границата между сънувано и реалност – се гушат 55 града, всеки водещ в различна посока – паметта, желанието, знаците, лекотата, размените, очите, името, мъртвите, небето, непрекъснатите градове, скритите градове.

И макар да разказва за непознати земи, Поло – героят на Калвино – винаги държи за ръка и познати образи:

„Чуждите места са негативният ни образ. Пътникът разпознава малкото, което е негово, откривайки многото, което не е имал и не ще има.”

С експерименталната си литературна форма, с изключителното внимание към детайла, с известната си доза мистика, „Невидимите градове” се превръща в един сън, в утопично отражение на познатата Венеция.

Имената на всички градове след прочит избледняват, но остават усещанията – аромат, атмосфера – сякаш точно си напуснал прегръдката им. Цветни, мащабни и невидими – градове, които са опасни за обичане. И водещи към ада:

„Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук – пъкълът, в който живеем всеки ден, който възниква от съжителстването ни. Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.”

Фантазията и стилът на Калвино го издигат до имена като Хорхе Луис Борхес, Милорад Павич и Умберто Еко, а виталността на думите му вибрират в ритъм, който дълго отеква в читателското съзнание. И не само откликът на неговото собствено сърце позволява бягството от затвора на реалното настояще. Защото „не гласът води разказа, а ухото.”

„Знаците образуват един език, но не този, който смяташ, че познаваш.” За да разгадае човек Калвино, трябва да се освободи от образите, които досега са го насочвали към търсените неща. Само така „Невидими градове”, също както „Космически комедии” и „Ако пътник в зимна нощ”, се превръща в един истински празник на въображението, на духа и на прецизността.