„Прекалено шумна самота” от Бохумил Храбал

Самотата има аромат. И той е на гниеща хартия. На обречени на смърт редове. И на тишина.

„Прекалено шумна самота” от Бохумил Храбал (изд. „Колибри”, 2018 г.; превод: Анжелина Пенчева) е малка крещяща книжка. Поток на съзнанието, който се лее сред писъците на умиращи книги.

Прага, 70-те години на XX век. В мазето на Хантя ежедневно се извършва поне по едно убийство и поне по едно възкресение.

Хантя е ловец на книги. Той е „нежният касапин”, който пресова стара и мръсна

хартия. А от куповете обречени спасява книгите, които молят да  бъдат помилвани и да бъдат разлистени отново.

Сивото  му битие придобива съвсем ново измерение всеки път, в който към надвисналия му таван се оказва ново заглавие. Така самотата придобива ново измерение. Шумно, осеяно с думи и чужди мисли.

„Прекалено шумна самота” определено е роман обяснение в любов към изкуството. Майсторско бягство от реалността и отъпкване на нови пътеки към себе си.

„Трийсет и пет години опаковам стара хартия и книги и живея в страна, която от петнайсет поколения насам знае да чете и да пише, живея в бивше кралство, където е било и продължава да бъде обичай и мания хората търпеливо да пресоват в главата си мисли и картини, носещи неописуема радост и още по-голяма тъга, живея сред люде, готови за пакет пресовани мисли да дадат и живота си.“

От обикновен мислител Хантя израства във философ, в различния мислител. А страниците на историята му се врязват дълбоко в сърцето на читателя.

През призмата на „малкия човек”, през неговия изключително стеснен микрокосмос Бохумил Храбал създава разказ за изключителната сила на изкуството, което дори и под тежестта на пресата на ежедневието успява да запази мечтите живи.