,,Златното момче” от Тара Съливан – когато белота е най-мръсната дума.

„Мръсното на черното е бяло.”

Яна Букова

Не сте готови за тази книга. Но точно сега ѝ е времето.

Понякога белотата е най-мръсната дума. Понякога около една дума осцилира около най-големите и най-невидимите жестокости.

Има едно малкоооо издателство, което вече близо две години не се страхува да призовава рациото вместо духове.  Започнаха го още с „Дивашка жътва“ и „Да пораснеш в Самоа“ преди две години. Този път със ,,Златното момче” от Тара Съливан (превод: Ваня Рупанова) Издателство Ерове ще ви запознае с едно също толкова храбро момче на име Хабо.

Бащата на Хабо напуска семейството още с неговото раждане. Никой не го обича. Освен може би сестра му. Хабо не може да ходи на училище, трябва да се пази от слънцето, да се крие...да живее в постоянна самота. Защото не е нито бял, нито черен.

Когато майка и деца са принудени да напуснат жилището, в което живеят и се отправят на пътешествие към роднини в Муанза, където да открият подслон, Хабо разбира, че не е само призрак, зерузеру т.е. нищо. За неговото различие си има име.  И то е албинос. Но това, което в така наречение first world e просто любопитно, някъде там в сърцето на Танзания е равенство на смърт. Злото, абсурдът и кичът имат различен контекст. Някъде там в Източна Африка в развития XXI век те са приравнени на суеверия и жестокост.

Части от такива хора се продават като талисмани. Местните магьосници уаганга могат да направят така, че косата, втъкана в риболовна мрежа, да улавя риба, а поставените пред мина крака на албинос, да я накарат да произвежда злато. Или поне така твърдят преданията.

Един ужасяващ мъж с мачете, който семейството среща по времето на прекосяването на Серенгети по дългия път към Муанза, е на път да направи щастливи новобогаташките семейства. И да убие Хабо. Затова и Хабо е принуден да бяга надалеч. Сам и без право на помилване. Единственото хубаво е, че по света все още има хора, които искат да правят добро. Или просто да помогнат на ближния и да го издялкат отново.

„Златното момче“ от Тара Съливан носи духа на приключенските романи. Наративът тече гладко и увлекателно. Фабулата се разгръща със скоростта на бърз влак към морето, а героите са пълнокръвни и майсторски издялани, макар и невинаги така симпатични. И точно там, на границата с приказността, читателят се сблъсква със стряскащите факти. Тази книга не е само плод на въображението на Съливан.

Тя е истинска, действителна история, от която все още са застрашени много хора, намиращи се на хиляди километри от нас. Или пък на самите нас.

Защото различността има различни измерения, а светът е една трудна карта на конфликти, неразбиране и предразсъдъци, където най-важните неща за себе си разбираш от нечия друга уста.

Снимка: личен архив на издателството

Макар да бъде хубава приказка за лека нощ, „Златното момче“ е като талисман срещу

суеверията и предразсъдъците. Спомнете си за него всеки път, когато се разминете с различния на улицата. В един безкраен срок от време на всеки човек се случва всичко. И не се знае кога може да се окажете албинос, забит дълбоко в черното сърце на Танзания...

Адмирации към издателство „Ерове“ за чудесното оформление на изданието. Винаги е удоволствие подобна красота да попадне в ръцете ти! Благодаря и за желаниято да поместят моето отражение на историята на задната корица на книгата.