„Ти, непрестанна новина“ oт Иван Ланджев – „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава

За Иван Ланджев, с когото винаги се разминаваме във времето и пространството, съм чувала какви ли не неща. И хубави, и лоши. Дотолкова много, че понякога ми е приятно, че не се познаваме отвъд дежурното кимване (без да си разменяме „твърде много думи“ ) и неволното пресичане на Фейсбук алгоритми из полето на новините.

Така го чета без(при)страстно. С едната ръка разлиствам предразсъдъците, с другата придърпвам буквите.

„Ти, непрестанна новина“ (изд. „Жанет 45, 2018 г.) „взриви“ литературните среди като неочаквано подарен пролетен ден през зимата и сама по себе си се превърна в новина. Колко непрестанна, предстои да видим. Но ми се струва, че едно е обозримо – Иван Ланджев е напуснал мансардата. И е разчистил сърцето си.

Нали светът е сума от събития,

А не предмети? Услугите са върнати,

Решенията – взети. Гладният и ситият

ако се сетят, могат ли да се прегърнат и

Лицата им какво ще си разкажат?

Истината вън лежи – делфин на плажа,

Цял и непокътнат. Кой ще го прескочи?

Агонията може засега да се отсрочи.

Тези привидно несвързани монолози ваят една цялостна, неразрушима скулптура на любовта във всичките ѝ форми и етапи, на живота като среща между кавър версии и повтарящи се начала и на изкуството като пътешествие из себе си, като любов, която е „в добри ръце“. Сякаш случайно думите просто се стичат по страниците на това слънчево издание, за да завъртят читателя в едно безмилостно море от образи, познати, но винаги нови, тактуващи в свой собствен ритъм:

Всичко на тоя свят се случва за втори път.

Повторно бебето проплаква и повторно

вият псетата под неговата люлка.

Всички птици изпълняват кавър версии.

Страстта, която ми се струва нова,

е била закътана в архива на сърцето.

Там вътре в дълги, тесни коридори

 чиновници подреждат и замръкват,

прошнуроват папки и класьори

с моя опит, който винаги е опитът на друг.

Повторна прашна обич, повторна ялова тъга.

Обратът е клише, но и обратното е вярно.

Няма нищо по-еднообразно от сензацията,

нищо по-банално от събитието,

нищо по-повторно от началото. И времето

не изненадва никого – то само си тактува.

Колкото повече чета (и препрочитам), толкова повече не ми се пише. Не ми се пише за скепсиса, за (само)иронията, не ми се пише за надеждата и за смирението. За митологемите и за оригиналните капитулации пред мислите („правителството на плътта ми се разпада“). За порастването и завръщането към себе си. Но ми се четат. Защото горните сами текат по листите като емисия новини, като хубава история и като любима плоча.

И ако „Ние според мансардата“ не ме убеди, този път съм сигурна.  С „Ти, непрестанна новина“ ще сте в добри ръце. Някъде между поезията и прозата. Между повторенията и откритията. Защото тази лирика на Ланджев владее „най-великото изкуство – на дистанцията“, която приближава.