„Потъване в мъртво море“ от Антония Апостолова – подари ми неочакван мрак

           

Снимка: Личен архив

 Беше една мрачна сутрин. От онези, които човек трудно може да понесе, но и трудно  може да отмие от себе си. „Клас стани, клас мирно!“, гордо командвам аз. Дъската е „кристално“ черна, а ръцете зад гърба ми – тебеширено издайнически. Всичко е наред и просто няма как нещо да се обърка. „Отсъства номер осем“, рецитирам стандартното аз, завъртам се и решително се отправям към мястото си. Точно сядам и светът се преобръща, сякаш таванът над главите ни се срутва, а учителката ни избухва в неконтролируеми, болезнени ридания. „Той никога няма да се върне“, прозвучава през плача присъдата ѝ, а цялата стая притихва и остава там някъде, сякаш отдръпната от разтрепереното тяло на учителката ни. Не само защото новината падна право в детските ни, туптяли едва 10  години сърца,

„...но и защото е нужно разстояните, за да ни развълнува чуждото нещастие.“

Това беше първата ми среща с раздялата. Необратимата, незабравимата раздяла, която се оплита около спомените и напомня, че „каквото е било, е било“. Първата ми среща, която поръси с „непредвиден мрак“ мисленето ми и която лиши от всякакви фактологически неточности представата ми за смъртта. И за отношенията изобщо.

Затова и 12 разказа на Антония Апостолова, скрили се под финото тяло на сборника „Потъване в мъртво море“,  се оказаха едно от най-вълнуващите книжни потапяния за това лято. Ваксина срещу всички минали, настоящи и бъдещи раздели.

„...това, което трябва да бъде, не бива да ни боли.“

Далече от клишето, историите на Антония са историите на „променливата близост“ (както пише на четвърта корица Марин Бодаков), на променливите житейски сюжети. „Потъване в Мъртво море“, „Да редактираш червеева дупка“, „Неженените от площад „Рабин", „Подарих ти непредвиден мрак“, „Моля те, умри ти!“, „Сем. Ангелови“ са странните заглавия, които загатват още по-необичайни сюжети. Които опитомяват събиранията и разделите – онези основни наши измерители на времето.

В тази книга е скрита поезията на изнемогата, търсенето, тревогата, очакването, криенето, катастрофата, блуждаенето, изгнанието. А героите сме всички ние – оставящите тази книга на нощното шкафче „за по-късно“ или пък нищо неподозиращите за съществуването ѝ. Защото героите, дори и така ярки и майсторски изградени, често са ескизи,  само бегло щриховани и безименни образи, за да може читателят да се настани в телата им.

Нещо повече, много често светът преминава през нашите очи. За да „влезем в техните обувки“ (щастливи са онези, за които повечето ситуации са напълно непознати и за които сянката не е застигнала нито една любов).

„На спомени ли ще си играем?“

Без „реваншистка носталгия“, без престореност. Интелигентно отражение на пропуснатите възможности, съ-преживяване на 12 пътя на радостта, болката и безразличието. 12 спомени от гръцки, израелски и български земи. 12 са потъванията в тресавището на любовта с всичките ѝ митове и невъзможни магии. Пътища, по които ниой не желае да се върне. Но и не може да забрави (щастливи са онези, които не са опитвали солта на загубата).

След 15-годишен редакторски опит, кой би помислил, че човек може да редактира по такъв майсторски начин живота. Но Антония Апостолова успява да премери щипката сол, да извае своя скулптура от всички разкъсвания и да заглади грапавините. И само може да се надяваме, че на фона на графитения хоризонт на ежедневието цялото това потапяне е било искрено, а мраморът на думите ѝ ще удържи на тежестта на колективната ни памет.

„...усетих, че между нас настъпва вече другата памет. Паметта, която единствнео въображението може да съхрани.“

И дори след всичко казано и изписано, „Потъване в мъртво море“ не е „тъжен сборник“. Той е разумът, който есента внася сред сезоните. Дебют, който не парадира, не иска да се доказва, той просто се разказва. Бестселър в живота, който обаче завладява тихомълком класациите на годините. А впечатленията от него идват неочаквано. Като подарен „непредвиден мрак“.

*Текстът е публикуван първо в сп. Diva!, октомври 2019 г.