петък, 31 януари 2014 г.

Тихост в ,,Прегръдката‘‘ от Мартин Гюлих


Познавах един мъж, който  правеше хербарии от чувствата си.  От рафтовете на библиотеката му висяха хиляди емоции и въпросителни, а стаята му беше пропита с аромат на спомени.
Този мъж не беше герой на Камю. Не играeше ролята чужденец в настоящето ни общество, ала въпреки това намирах нещо ужасно нередно в липсата на живост в очите му. Като небе, нежелаещо прегръдка, и тъга.  

Изтрит отдавна от гънките на ума ми, съвсем не подозирах, че споменът за този мъж ще ме удари точно след прочита на ,,Прегръдката''. Най-малкото – в романа на Мартин Гюлих главният персонаж е 38-годишен асистент по патология с ниско IQ и проблеми в общуването, какъвто, надявам се, моят познат все пак не беше. Когнициите, обаче, са неведоми пътища (според предпочитанията - човешки или господни) и в главата ми едрее триъгълник, ъглите на които са  Чужденецът на Камю, Долф от ,,Прегръдката‘‘ и далечният ми спомен.
Поради гореспоменатата геометрична фигура ,,Прегръдката‘‘ (изд. Леге артис)  ми се стори както далечна, така и лична.
Долф се радва на титлата асистент по патология при доктор Зандер. Всекидневието му е изпълнено с общуване с трупове от всякакъв тип. Долф освен това има цял един приятел – работникът в железниците Валтер, пред когото всяка вечер трябва да си измисля нови и нови авантюри с жени, защото на практика такива...няма. Или поне не и с живи сияйни създания. За сметка на това Долф е горд притежател на цяла колекция от пеперуди, която се рее до бившата му изгора - плаката на момичето Кристина срещу леглото.
Всичко в живота на Долф се превръща в пърхащи криле, когато в лабораторията се появява Натали, за да припознае свой близък. Сюжетът е предвидим – любовният прашец стига само за единия от двамата и делбата определено не е в полза на Долф. 
Отровният аромат на неговата самота се оказва задушаващ, когато по случайност плаши децата на доктор Зандер, който в последствие го уволнява, а мечтаната жена се оказва в прегръдката на Валтер.
Пеперуден живот има мигът надежда за Долф. Отдаден на пагубната страст той се оказва легнал до своята Натали, студена и красива като препарираните му пеперуди, закачени на дъската. Мъртва и усмихваща се:
,,Утрото е оставило още няколко звезди. Не много, само най-ярките още светят. Минути, и скоро и те ще си отидат безвъзвратно‘‘
,,Прегръдката‘‘ на Гюлих е пропита с тихото отчаяние на самотника. Изреченията са кратки,  обмислени и дяволски искрени. В тях няма нито една излишна дума, само нужното количество, което да опише най-точно нуждата от прегръдка, от илюзиорното щастие на топлотата, която всяко човешко сърце търси. 

Емоцията на главния герой е предадена без гръмки излияния, без парадиране на нищетата на живот без любов. Самите глави са означени с имена на насекоми, част от колекцията на Долф, а финалът е душащ за гърлото. В 106 страници Гюлих е съумял да пресъздаде през погледа на самия Долф един нов чужденец, отхвърлен заради своята неспособност да си служи с думите, да манипулира ситуациите или да поеме повече от студената усмивка на пристигащите при него трупове.
Логично емоционален и съвсем привлекателно перверзен са точните определения за краткия роман на Гюлих, който остава усещане за спрели пърхащи криле и тихост. Не, това не е най-великата творба на 21-ви век, но за сметка на това е доказателство, че простотата на писането е един от най-въздействащите методи за ровене по гънките на ума. Дори и на отдавна изветрели нежности.



               







                                                              

0 коментара:

Публикуване на коментар