„Където за кратко е имало куче“ от Боряна Нейкова – младата зрялост на българската литература

                Най-кроткият ми кошмар – сухотата на погледа след допира с книга; мълчанието на лавицата, която бойкотира приема на новодошлите страници; премереният и шлифован тон на остаряването на думите, ей така, между другите неща.
боряна нейкова            „Където за кратко е имало куче“ от Боряна Нейкова (изд. къща „Жанет 45“, 2015) е всичко друго, но не и изброеното по-горе. Първа стихосбирка на носителката на голямата награда на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ през 2014-а, тази малка книжка с 42 лица преобръща хастара на образа на съвременния млад поет. Боряна има накъде да дълбае  по думите, но ги изрича така, че  всичко може да се погълне, да се преглътне и да остане незабелязано между струпаните камъни в стомаха ти. Докато не изпълзи оттам и не те задръсти до гърлото.
   
                Куче
На Георги Господинов
Не искам куче да имам
не искам нищо да имам
за кратко
а после да нямам
завинаги
Не искам куче в къщата
след кучето
къщата
е с едно куче по-празна
с едно куче по-чиста
с едно куче по-тиха
по-тъжна от всяка къща без куче
е онази в която е имало куче
и думата „ново“ употребена за куче
е тъжна
не искам куче да имам
не искам нищо да имам
светът е напуснато място
където за кратко е имало
куче
а после завинаги няма
                Климатът в поезията на Нейкова е благоприятен за покълване. Стилът й очарова с простата на изказа и нагарча с умението да спре точно тогава, когато очите изтръпнат.  Болезнено пристрастяване към стари улици, стари истории и отдавна загубени кучета. Докато мъглата на живота не грохне напълно над привидното спокойствие.
Всеки ден трийсет и осем
Откакто живея на тази улица
всеки ден привечер слизам
надолу по канала
до училищния двор
и през оградата
измервам крачките
които няма да направя
до въпроса
може ли да поиграя с вас?

Той е космополит
По разни терминали
след себе си търкаля
неумението си да живее
                Жонглирането с обектите, съвсем смътно доловимото диаболистично начало,
Боряна Нейкова, снимка на задна корица
както и премереността на изказа са мостовете, които водят до читателя. Те са дупка в театъра, дам,  течение, което понася по парапета на изживени стълби, изранени домове,  от болезнени разпади.
Страх от остаряване
Страх ме е от остаряването
на нещата които обичам
всеки път в който замина да знам
че когато се върна
една стара къща
ще е още по-стара
таванът по-ниско
и по-висока купчината
непотребни неща
не бурите нито плесента
само натрупването
предизвиква разпад

„Където за кратко е имало куче“ от Боряна Нейкова е стихосбирка, подобна на река, чиито води бият реалиите на грозното. Тя изисква просто мятане в нея, без ненужно търсене, без взиране за спасителен фар. Лице в 42 стиха, по което може да се чете, без да остават сухи очите ти (колко хубаво, че това лице е младо и българско), и лице, оставящо те „разнесен“ по Рупчевски, но спокоен собственик на едно... отминало куче.


Коментари